ŷ������

Страхотна е.

Двайсет и четири изключително интересни, светло или тъмно тъжни и красиви монолога за отсъстващи бащи с огромните им прилежащи околности. Сред тези, които най ме обърнаха с хастара навън - разказите на Надя Радулова, Биляна Курташева, Василена Чонова, Вальо Дишев, Ина Иванова. И на майка ми, разбира се - прочетох неща, които не съм знаела. Слава богу. Манол, Василена Мирчева, Марин и Силвия са ми като рода, тях също четох все едно за себе си чета и още не мога да се успокоя.

Разказът на Катя Атанасова има прекрасна безвременна атмосфера. Този на Димитър Коцев - Шошо е чудесен контрапункт на цялото: художествено парче насред документалистиката; бащата го няма/има по абсолютен, божествен начин. Разказът на Ерна Ангелова е също превъзходен контрапункт: топла, цветна поезия.

Възхищавам се на Невена Дишлиева за способността да събира хора около кауза и да довежда всичко до такъв вълнуващ, отличен завършек. "Куфарът на брат ми / My Brother's Suitcase" беше първата стъпка накъм този тип истории за Историята (вж. Светлана Алексиевич), надявам се да има още, защото никога не е достатъчно, особено в България, където и разумът, и паметта, и бъдещето тънат в мъгла, а сърцето боли.

Кети Иванова
"Погребалната процесия на баща ми се предвождала от оркестъра на неговия полк. И винаги в по-сетнешните години достигнеше ли до моя слух този марш, предизвикваше у мен дълбока тъга и нерядко сълзи."

"Имам снимка от онова време на възрастна жена в черно, с подуто лице и тъжни очи. Майка ми. На двайсет и две..."

"...вкусна супичка, която се оказа, че е от уловени с капан врабчета��"

"Моята майка беше хубава, работна, почтена жена, с добро име сред околните... Откакто разбра, че само от нея зависи как ще продължи животът ѝ, тя не спря да работи."

"Страданията бяха за възрастните, а ние, децата, си карахме волното, макар и бедно, детство."

Цветана Кръстева
"Белези като от гробищна коприва."

"Мама казва, че бил много добър човек, държал на принципите си и ги поставял над личния си комфорт. Имал много приятели. На погребението му се стекло цялото село. Много обичал мама и много искал да има момиченце, за да му връзва панделки."

„Мам��, защо е толкова студен?��.

"Постепенно разбираш, че въпросите „как�� и „защо�� по отношение на смъртта нямат значение. На нея ѝ е все едно какво мислиш за нея. Тя просто е факт. В това ѝ е могъществото. Променя те и след нея нищо не е същото."

Мария Касимова-Моасе
"Напипвам часовника �� връхчетата на пръстите ми са свикнали с всяка част от него и я разпознават като брайлова азбука. Хладният метал, обрамчил циферблата и оребрената пъпчица за курдисване. Заобленото стъкло, по което с нокът мога да усетя пукнатината и да я очертая. Прилича на бургаския бряг, погледнат откъм Морската градина и Казиното."

Василена Чонова
"Той беше висок и това, че нямаше коса, някак го правеше още по-снажен."

"Гледахме телевизия и ядяхме трахана! Траханата е вид домашна юфка или кускус. Прави се тесто от брашно и сварени плодове и зеленчуци �� чушки, моркови, ябълки, домати и квас от миналогодишната трахана. Най-важна е подправката траханол �� подобна на копър, и точно тя дава специфичния аромат. Тестото се разточва на листа и се оставя да съхне на слънце. После се претрива, за да се образуват дребни трохички, които се съхраняват в платнени торби �� да не овлажнява траханата и да не я ловят мушици. И когато ни се дояждаше трахана, тате взимаше от тоя вълшебен прах, бухаше го в кипяща вода и после с кашицата заливаше основата за обикновена попара �� натрошен хляб, сирене и масло. Добавяше и сух гьозум �� неустоимо! Май хората обичайно похапват трахана през зимата, но ние закусвахме с нея целогодишно �� имам ясен спомен как гребем от купите с големи лъжици, а по телевизията дават манифестация."

Марин Бодаков
"Дълго време си представях какво става в ковчега."

"Не исках да умира никога. Исках да умре."

"Щял е да учи право в Белгия, беше тотално градски човек, а цял живот работи по селата като зоотехник �� това в крайна сметка са му разрешили да следва след запрещенията. Прочее, беше станал член на БКП в годината, в която се раждам �� като предохранителна мярка. Някъде по това време спрели да го прибират през нощта."

Камен Алипиев-Кедъра
"...един от онези герои, за които малцина си спомнят и за които няма да бъде написана книга..."

"Седя си аз с приятели на поляната пред хижа „Мусала�� (яко екскурзионно летуване в Рила), когато откъм върха се задава господин Тау �� от плът и кръв, с костюм и бастунче, без бомбе, но пък с яркочервен сак. Силуетът бавно се приближава, а аз постепенно разпознавам в него�� баща си. Не знам кое беше повече: срамът, че човек може да се появи в такъв аутфит на 2382 метра надморска височина, радостта, че някой е дошъл да ме види и да ми донесе нещо (не се съмнявате в съдържанието на сака, нали), или разочарованието, че вместо Ото Шиманек (актьорът, който играеше господин Тау) получавам Цветан Алипиев. Е, мой си е и не го давам за друг баща на света."

Силвия Чолева
"Хората с каскетите бяха се настанили там, където той очакваше хора с филцови шапки."

"В купчето писма има едно от майка му от 9 март 1952 г.: „О�� 3 дена нямаме ток, тъмни и дълги нощи. Лягам си още в 8. Няма с кого да играем домино и дама, откакто си си отишъл, всичко забравихме. Ах, колко ми беше добре, когато беше у дома... Ако бях знаяла, че ще стоя сама, като положих толкова голям труд за теб, нямаше в никой случай да мисля за учение, а щях да те направя един техник, че работи тогава в завод 10 и всяка вечер щеше да си си в къщи. А сега само като насън си спомвам, че съм имала деца. Тая самотия не е за мен, не мога се помири и това си е.��

"...излъчването му, сякаш не е тукашен, как върви сред хората и веднага се отличава не само по ръста си, а по небрежната елегантност и стила на обличане при мизерните си възможности, таланта му да общува, деликатността в отношенията..."

"Ние не познаваме своите родители. Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, за какво са страдали, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на пари, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме, или го чувахме между другото, улисани в своите неща, в своя живот, без да забелязваме много-много техния."

"Като дете, когато ми беше много мъчно, виках: „Иска�� го татко! Искам го татко!��. Искам го сега."

Биляна Курташева
"Не знам защо, но се налага да започна от края, а там първа се оказа майка ми. Отивам в Забриски пойнт �� едно от последните неща, които произнесе. Какво каза, Светле? Баща ми беше до нея, той чу. Отчетлива фраза, посред почти пълното смълчаване на последните ѝ дни, когато изтощението от разсейки, кръвоизливи, процедури премина в някакво полубезсъзнание. Тя не говореше английски, никога не е била в Калифорния, изобщо в Щатите, филма на Антониони бяха гледали преди повече от 20 години по сръбската телевизия (когато само по нея можеха да се гледат такива неща), пък и от двамата той беше киноманът. И не щеш ли, ето ти накрая Забриски пойнт през 2005-а във видинската болница."

"Мечо Пух и досега ми звучи с неговия глас дори когато аз четях на дъщеря ми."

Валентин Дишев
"...и в раздялата ни, и във всичките години след това аз съм свободен от убийствената болка �� защото голяма част от нея се състои от самосъжаление, гняв и страх. „Защ�� не казах�� защо не направих�� дали ще ми прости�� не поисках прошка��. Бяхме си казали всичко важно, а в последните три години от живота му нямаше и ден, в който да не му кажа: „Обича�� те��. Не, не сълзливото „обича�� те�� на раздялата �� той беше здрав, строеше летен дом, радваше са на овошките и лозичките �� а истинското, онова, което най-често забравяме."

„Тов�� е��, казах си. Прибрах се. От вратата влязох при него, пуснах касетката, Луис запя, а тате заплака. „Тов�� ли е?��, попитах, а той само примигна, потвърди с очички и се усмихна през сълзи."

"...той цял живот вървеше бързо, правеше бъдеще..."

Катя Атанасова
"...казваше: „Хората винаги са други, мила��..."

"...тогава бях просто едно малко, натъжено момиченце, което се спасяваше от тъгата във възхищението си от околните..."

Екатерина Петрова
"Няма изчисления, които да накарат смъртта на любим човек да изглежда навременна."

"Не можех нито да осмисля, нито да приема факта, че животът на баща ми се беше оказал по-преходен от тези най-преходни по същността си неща."

Надежда Радулова
"Баща ми имаше брада. Винаги си беше там, на лицето му, под светкавичносиния поглед, над тъмносиньото или тъмносивото вълнено поло. Недълга, но внушителна. И без да бъде позьорска. Брада, прикриваща белег от катастрофа. С нея приличаше на Демис Русос и колегите му в Галерията понякога го наричаха така."

"Към края на деветдесетте остаряването и натрупаните огорчения превърнаха грижата за кучетата и котките в основно занимание на баща ми. С ниската си пенсия хранеше над двайсет животни. Всеки ден прекарваше по няколко часа в бавни разходки из централните квартали, облечен в специални дрехи и въоръжен със специални съдове, под неодобрителния или присмехулен поглед на някои достопочтени граждани. Това обаче по никакъв начин не го засягаше или накърняваше. Сякаш не чуваше подмятанията зад гърба си. Ще ми се и аз да не ги бях чувала�� Или поне вече да ги бях забравила."

"...(„болестит�� са бич за хора с фантазия��, обичаше да казва)..."

"Сухата игла е техника на паметта. И на гравиращата я тъга. Може би неслучайно именно Дюреровата „Меланхолия�� се посочва като образец на работата със суха игла. Диамантеното връхче надрасква повърхността на метала, без обаче да остъргва и отнема частици �� просто ги отмества встрани според силата и посоката на натиска. Според силата и посоката на натиска променя релефа на разказа. Но не прахосва нищичко от изходния материал. И дори „простото око�� на зрителя да има достъп само до финалната фаза на отпечатъка, всяка прашинка памет, всяко „мустаче��< „Мустачета�� се наричат ръбчетата по плочата, образувани от избутани метални частици, върху които се задържа мастило и които впоследствие при отпечатване омекотяват щриха. Б. а. >, образувало се около прореза, всяко движение на иглата, всяко трепване и кривване, цялата история е архивирана в процеса, вгъната във вдлъбнатините и изпъкналостите, преди да се разстеле мастилото и да се отпечата онова, което само художникът е видял."

Зорница София Попганчева
"Тринайсетият ми рожден ден поисках да е на връх, недостъпен за обикновени туристи, и баща ми откачи от кеф. Каза, че има два такива в България �� Злия зъб и Иглата, избрах първия, заради името. И нищо не можеше да го спре да организира приятели от ПСС и алпинисти да качат цяла банда деца плюс тортата на върха с въжета и клинове, нито дори воплите на майка ми, която остана долу на заслона БАК „з�� да не гледа как децата ѝ умират��."

Димитър Коцев-Шошо
"Лицето му от мъка заприлича на стафида."

Ина Иванова
"Но щастието не е банално, защото е лично."

"Беше ледената Жан-Виденова зима, магазините почти не работеха, нямаше транспорт, навсякъде витаеше усещането за страх и омраза."

"Оттогава знам �� възпитанието ме държи, когато няма за какво друго да се хвана."

"Случвало ми се е да започвам отначало живота си повече пъти, отколкото е здравословно. Не е лесно, нито романтично, и изобщо не включва генерални бягства. Иска се само силата да се измислиш отново. И да имаш приличието да устояваш, докато си сам, докато всичко познато и съхраняващо те е другаде, зад гърба ти, а ти си търсиш нови близки хора, нови сънища, нови източници на светлина, нови думи и чак накрая �� нови вещи."

"Затова ли запомних онова интервю на респектиращата Цветана Манева: „Напоследъ�� слушам за старомодна почтеност... а не знам коя е модерната. Заклевам се, че ще остана старомодно почтена��..."

"Вярваше в ежедневната почтеност."

Ерна Ангелова
"Баща ми доведе смъртта вкъщи. Имаше криле от маршмелоу �� дебели гуми, които изтриваха нещата, които не бяха важни, пухкави облаци, попиващи тъгата и сълзите, бонбони, които подслаждаха спомените. Постепенно осъзнавах, че животът не е права линия, която започва с раждането и свършва със смъртта. Раждането и смъртта дишат до нас през целия път, сядат на масите ни, лягат в леглата ни, нахлуват в сънищата ни, отварят и затварят врати. Все още минавам покрай стени, в които не виждам ключалки, но понякога чувам леко изщракване, тогава побутвам и вместо тежка скърцаща врата, открехвам смазана порта �� зад нея ме чака овощна градина с кайсии, големи и ярки като мандарини, нарове, райски ябълки, круши и грозде �� всички онези сладки и сочни плодове, които садеше, отглеждаше и береше."

"Неусетно проговорих отново бащиния си език, има толкова много съгласни, толкова много ц и ч, и дз, като спечена буца земя е, като пчела, като менгеме. Опипвам с езика си думите му, докато узреят кайсиите. Гамац-гамац."

Златна Костова
"...вече пет години продължавам да се припознавам по улиците в своя и в чуждите татковци, които отдавна са се преселили в Светлото."
"...и все по-ясно осъзнавам, че както са ме „омесили�� през тези първи седем години и каквото са „посели�� в главата ми, това ми е останало за цял живот."

"Беше кадифен човек �� с кадифен поглед, с кадифен глас, с кадифени ръце върху клавишите на пианото, с кадифено присъствие. Никога не съм го виждала разгневен, никога не съм го чувала да повиши тон."

“Ка�� мислиш, кое е по-важно за една детска учителка �� да пее добре, или да бъде добър човек?��

Мариана Де Мео
"Беше написал: „Добрият човек се познава по упоритостта му да бъде добър��."

"Жив си и винаги ще си, докато има хора, които виждат смисъл в това да са добри."

Манол Пейков
"...дори и зачертаванията при него бяха изящни..."

Райна Димитрова
„Н�� е редно жените да си отиват преди мъжете! Разбираш ли? �� пита баща ми през сълзи, когато научава диагнозата на майка ми. �� Аз съм ѝ казал: Ти ще ми затвориш очите! Не аз твоите!��

"Ще има ли някакъв вселенски знак?"

"Храна. Смях. Успокоителни. Плач. Цигара. Хора. Прегръщане. Поп. Пръст. Всичко минава като насън. С една плашеща рутина."

"Казват, че празните къщи и паяжините ги рушат. Не са паяжините, мисля си аз. Мъката им е! Ронят сълзи от вар."

Елена Панайотова
"Той, който посвети целия си живот на една жена, в последните дни, преди да напусне този свят, повтаряше: „А�� майка ти я обожавам!��."

"След като татко почина, майка започна видимо да се смалява. Само за два месеца почти напълно побеля, състари се. Престана да носи бижута. Мъжът, който бе осмислял съществуването ѝ цели петдесет и шест години, я беше изоставил и тя не знаеше какво да прави със себе си. Рязко престана да чува, започна да забравя и няколко дни след погребението ме погледна учудена като дете, което не е разбрало:
�� Баща ти обеща да ме изчака аз да умра първа, а той да си отиде след мен. А то какво стана?"

"...някой попита: „Близк�� ли бяхте с баща ти?��. Не знаех какво да отговоря. Нима може да не си близък с баща си? Какво значи „близки��? Той беше моя сродна душа от друг свят, която ме бе повикала да дойда в това семейство, и аз го бях избрала."

Василена Мирчева
"Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното."

"Понякога усещането за безвъзвратната загуба връхлита точно по този начин �� в някоя вечер, докато разсеяно разтребваме масата от вечеря."

"Майките са, за да са вездесъщи и обожавани, а после �� преодолени и напуснати. Те са, за да прощават и да чакат завръщането на блудните си деца. Майките се смаляват.
Бащите растат. Понякога се превръщат в призраци и тревожат някой мрачен Елсинор. Друг път са непоклатими като Каменния гост. Стремим се към одобрението им, сверяваме се с тях, разговаряме и чакаме тяхната благословия."