What do you think?
Rate this book
Бащите не си отиват
"Бащите растат. Понякога се превръщат в призраци и тревожат някой мрачен Елсинор. Друг път са непоклатими като Каменния гост…� В тази книга са събрани две дузини разкази за начините, по които покойните бащи остават с децата си. Отворените от тях празноти са място за размисъл за едни, убежище за други, за трети � обида. Като говорят за баща си, едни говорят за приятел, други за ангел, трети за странник, четвърти за себе си. Едни са осиротели твърде рано, други � “ням� изчисления, които да накарат смъртта на любим човек да изглежда навременна�. Едни бащи са герои на публиката, други са “о� онези герои, за които малцина си спомнят и за които няма да бъде написана книга�.
“Бащит� не си отиват� е за живота и за смъртта. За щастието, което “н� е банално, защото е лично�. За възпитанието като опора. За необходимостта от възхита. За упоритостта да си добър. В тези страници се съдържа и още нещо: един косвено нахвърлян, но рядко убедителен портрет на нацията с елементи история, които тепърва ще свикваме да изговаряме. “Н� познаваме своите родители � заявява една от разказвачките. � Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме…� Между тези корици има и време, и въпроси, и отговори.
“Бащит� не си отиват� е за живота и за смъртта. За щастието, което “н� е банално, защото е лично�. За възпитанието като опора. За необходимостта от възхита. За упоритостта да си добър. В тези страници се съдържа и още нещо: един косвено нахвърлян, но рядко убедителен портрет на нацията с елементи история, които тепърва ще свикваме да изговаряме. “Н� познаваме своите родители � заявява една от разказвачките. � Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме…� Между тези корици има и време, и въпроси, и отговори.
232 pages, Paperback
First published April 27, 2017
25 people are currently reading
550 people want to read
About the author
Невена Дишлиева-Кръстева
38books295followersNevena Dishlieva-Krysteva, literary translator.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 54 reviews
May 1, 2017
Mного пъти съм искала да ти напиша писмо, даже май веднъж го направих, в трети клас.
Никога не сме така смели, както когато сме деца. Знам, защото оттогава съм се пробвала поне милион пъти да ти кажа още нещо и винаги съм завършвала в неуспех или в недостатъчно кураж.
Смъртта отнема всички възможности за връщане назад, но ако все пак можех, бих ти казала как си слагам показалеца на слепоочието, когато чета; как винаги съм със слънчеви очила (като баща ти); как захапвам сандвичите също като теб � широко и смело; какъв е погледът ми, когато съм истински гневна; как през лятото косата ми изглежда светла, почти като твоята; как обичам сладко и люто � непременно, макар и невинаги.
Забравила съм дали имаш бенки, белези, какви са ръцете ти. Спомням си те фрагментарно и все така си те сглобявам. В мисловния ми пъзел се подреждаш едва ли не красив; съзнанието упорито трие лошите белези. Гумичката обаче покрива все по-голяма повърхност и забравям гласа ти, дали си се смял и как; забравям дали си имал дразнещи навици � освен да си тръгваш, освен да ми липсваш. Прощавам ти ги.
Знаеш ли, носих жълта рокля на бала, прослушах все пак „Депеш� и не харесвам Стивън Кинг. Знаеш ли, имаш една снимка, на която ми приличаш на Леонардо ди Каприо и винаги си мисля за теб, когато го гледам като млад.
Имам един спомен, как се возим в онази стара, очукана „Лада�, която сигурно за времето си е била супер; кожените седалки все лепнеха под мен, но едва ли съм го усещала неприятно. Обичах да протягам ръце през прозореца и просто да дишам. Ти ми позволяваше това. Кой знае, може би заради теб до ден днешен, когато нещо трудно е на пътя ми, отварям някой прозорец и просто дишам.
Заради теб научих, че човек може да ти липсва много повече, когато е жив. Че тъгата идва със закъснение. Че не е линейна.
Знаеш ли, има един цял музикален албум, който ми напомня за твоето последно тръгване, за онзи сив, ръмящ четвъртък, за погребението, което изглежда като фиш за тото, толкова евтино и тривиално. За кръста ти, който можеше да се събори от един повей. За надписа, който не беше с цялото ти име. Само аз си те спомням с цяло име, понеже го нося, оголено, без наставка, и все ме питат: „Н� само това ли е? Няма ли –ев� накрая?� „Н� � отговарям вяло и уморено. � Нищо няма накрая.�
Никога няма да съм по-смела от момента, в който бях деветгодишна. Затова не ти пиша.
Всички писма, които съм искала да ти изпратя, се търкалят по пода на съзнанието ми; мръсни дрехи, които събирам и скривам, ако е възможно и от себе си.
Всички следващи писма са с адрес „Завинаги�.
Никога не сме така смели, както когато сме деца. Знам, защото оттогава съм се пробвала поне милион пъти да ти кажа още нещо и винаги съм завършвала в неуспех или в недостатъчно кураж.
Смъртта отнема всички възможности за връщане назад, но ако все пак можех, бих ти казала как си слагам показалеца на слепоочието, когато чета; как винаги съм със слънчеви очила (като баща ти); как захапвам сандвичите също като теб � широко и смело; какъв е погледът ми, когато съм истински гневна; как през лятото косата ми изглежда светла, почти като твоята; как обичам сладко и люто � непременно, макар и невинаги.
Забравила съм дали имаш бенки, белези, какви са ръцете ти. Спомням си те фрагментарно и все така си те сглобявам. В мисловния ми пъзел се подреждаш едва ли не красив; съзнанието упорито трие лошите белези. Гумичката обаче покрива все по-голяма повърхност и забравям гласа ти, дали си се смял и как; забравям дали си имал дразнещи навици � освен да си тръгваш, освен да ми липсваш. Прощавам ти ги.
Знаеш ли, носих жълта рокля на бала, прослушах все пак „Депеш� и не харесвам Стивън Кинг. Знаеш ли, имаш една снимка, на която ми приличаш на Леонардо ди Каприо и винаги си мисля за теб, когато го гледам като млад.
Имам един спомен, как се возим в онази стара, очукана „Лада�, която сигурно за времето си е била супер; кожените седалки все лепнеха под мен, но едва ли съм го усещала неприятно. Обичах да протягам ръце през прозореца и просто да дишам. Ти ми позволяваше това. Кой знае, може би заради теб до ден днешен, когато нещо трудно е на пътя ми, отварям някой прозорец и просто дишам.
Заради теб научих, че човек може да ти липсва много повече, когато е жив. Че тъгата идва със закъснение. Че не е линейна.
Знаеш ли, има един цял музикален албум, който ми напомня за твоето последно тръгване, за онзи сив, ръмящ четвъртък, за погребението, което изглежда като фиш за тото, толкова евтино и тривиално. За кръста ти, който можеше да се събори от един повей. За надписа, който не беше с цялото ти име. Само аз си те спомням с цяло име, понеже го нося, оголено, без наставка, и все ме питат: „Н� само това ли е? Няма ли –ев� накрая?� „Н� � отговарям вяло и уморено. � Нищо няма накрая.�
Никога няма да съм по-смела от момента, в който бях деветгодишна. Затова не ти пиша.
Всички писма, които съм искала да ти изпратя, се търкалят по пода на съзнанието ми; мръсни дрехи, които събирам и скривам, ако е възможно и от себе си.
Всички следващи писма са с адрес „Завинаги�.
March 22, 2017
Четях, без да дишам. Преди всеки разказ се подготвях, отлагах в сладко-горчиво колебание между предстоящата болка, която знаех, че ще последва неминуемо, но и нетърпението да изпитам финалното пречистващо облекчение; чувството, че не си сам. Не знам как се получава тази магия - историите се доомесват сами, втасват една в друга и се превръщат в книга. Уж тъжна, защото татковците вече ги няма и ни липсват, но всъщност мека и топла, приласкаваща. Отначало ми се струваше, че никой извън самите ограбени откъм бащи дъщери и синове не би имал потребност да прочете такава книга, но след като в интернет започнаха да се появяват откъси и очакването някак набъбна, едно момиче ми написа, че след няколко прочетени откъса е изпитала потребност да звъни на татко си по-често, да си говорят повече. Значи има смисъл да си ги разказваме тези истории. Въпреки че понякога се иска гигантска смелост да се върнеш в спомените си и за разръчкаш болката.
March 21, 2017
Страхотна е.
Двайсет и четири изключително интересни, светло или тъмно тъжни и красиви монолога за отсъстващи бащи с огромните им прилежащи околности. Сред тези, които най ме обърнаха с хастара навън - разказите на Надя Радулова, Биляна Курташева, Василена Чонова, Вальо Дишев, Ина Иванова. И на майка ми, разбира се - прочетох неща, които не съм знаела. Слава богу. Манол, Василена Мирчева, Марин и Силвия са ми като рода, тях също четох все едно за себе си чета и още не мога да се успокоя.
Разказът на Катя Атанасова има прекрасна безвременна атмосфера. Този на Димитър Коцев - Шошо е чудесен контрапункт на цялото: художествено парче насред документалистиката; бащата го няма/има по абсолютен, божествен начин. Разказът на Ерна Ангелова е също превъзходен контрапункт: топла, цветна поезия.
Възхищавам се на Невена Дишлиева за способността да събира хора около кауза и да довежда всичко до такъв вълнуващ, отличен завършек. "" беше първата стъпка накъм този тип истории за Историята (вж. ), надявам се да има още, защото никога не е достатъчно, особено в България, където и разумът, и паметта, и бъдещето тънат в мъгла, а сърцето боли.
Кети Иванова
"Погребалната процесия на баща ми се предвождала от оркестъра на неговия полк. И винаги в по-сетнешните години достигнеше ли до моя слух този марш, предизвикваше у мен дълбока тъга и нерядко сълзи."
"Имам снимка от онова време на възрастна жена в черно, с подуто лице и тъжни очи. Майка ми. На двайсет и две..."
"...вкусна супичка, която се оказа, че е от уловени с капан врабчета�"
"Моята майка беше хубава, работна, почтена жена, с добро име сред околните... Откакто разбра, че само от нея зависи как ще продължи животът ѝ, тя не спря да работи."
"Страданията бяха за възрастните, а ние, децата, си карахме волното, макар и бедно, детство."
Цветана Кръстева
"Белези като от гробищна коприва."
"Мама казва, че бил много добър човек, държал на принципите си и ги поставял над личния си комфорт. Имал много приятели. На погребението му се стекло цялото село. Много обичал мама и много искал да има момиченце, за да му връзва панделки."
„Мам�, защо е толкова студен?�.
"Постепенно разбираш, че въпросите „как� и „защо� по отношение на смъртта нямат значение. На нея ѝ е все едно какво мислиш за нея. Тя просто е факт. В това ѝ е могъществото. Променя те и след нея нищо не е същото."
Мария Касимова-Моасе
"Напипвам часовника � връхчетата на пръстите ми са свикнали с всяка част от него и я разпознават като брайлова азбука. Хладният метал, обрамчил циферблата и оребрената пъпчица за курдисване. Заобленото стъкло, по което с нокът мога да усетя пукнатината и да я очертая. Прилича на бургаския бряг, погледнат откъм Морската градина и Казиното."
Василена Чонова
"Той беше висок и това, че нямаше коса, някак го правеше още по-снажен."
"Гледахме телевизия и ядяхме трахана! Траханата е вид домашна юфка или кускус. Прави се тесто от брашно и сварени плодове и зеленчуци � чушки, моркови, ябълки, домати и квас от миналогодишната трахана. Най-важна е подправката траханол � подобна на копър, и точно тя дава специфичния аромат. Тестото се разточва на листа и се оставя да съхне на слънце. После се претрива, за да се образуват дребни трохички, които се съхраняват в платнени торби � да не овлажнява траханата и да не я ловят мушици. И когато ни се дояждаше трахана, тате взимаше от тоя вълшебен прах, бухаше го в кипяща вода и после с кашицата заливаше основата за обикновена попара � натрошен хляб, сирене и масло. Добавяше и сух гьозум � неустоимо! Май хората обичайно похапват трахана през зимата, но ние закусвахме с нея целогодишно � имам ясен спомен как гребем от купите с големи лъжици, а по телевизията дават манифестация."
Марин Бодаков
"Дълго време си представях какво става в ковчега."
"Не исках да умира никога. Исках да умре."
"Щял е да учи право в Белгия, беше тотално градски човек, а цял живот работи по селата като зоотехник � това в крайна сметка са му разрешили да следва след запрещенията. Прочее, беше станал член на БКП в годината, в която се раждам � като предохранителна мярка. Някъде по това време спрели да го прибират през нощта."
Камен Алипиев-Кедъра
"...един от онези герои, за които малцина си спомнят и за които няма да бъде написана книга..."
"Седя си аз с приятели на поляната пред хижа „Мусала� (яко екскурзионно летуване в Рила), когато откъм върха се задава господин Тау � от плът и кръв, с костюм и бастунче, без бомбе, но пък с яркочервен сак. Силуетът бавно се приближава, а аз постепенно разпознавам в него� баща с��. Не знам кое беше повече: срамът, че човек може да се появи в такъв аутфит на 2382 метра надморска височина, радостта, че някой е дошъл да ме види и да ми донесе нещо (не се съмнявате в съдържанието на сака, нали), или разочарованието, че вместо Ото Шиманек (актьорът, който играеше господин Тау) получавам Цветан Алипиев. Е, мой си е и не го давам за друг баща на света."
Силвия Чолева
"Хората с каскетите бяха се настанили там, където той очакваше хора с филцови шапки."
"В купчето писма има едно от майка му от 9 март 1952 г.: „О� 3 дена нямаме ток, тъмни и дълги нощи. Лягам си още в 8. Няма с кого да играем домино и дама, откакто си си отишъл, всичко забравихме. Ах, колко ми беше добре, когато беше у дома... Ако бях знаяла, че ще стоя сама, като положих толкова голям труд за теб, нямаше в никой случай да мисля за учение, а щях да те направя един техник, че работи тогава в завод 10 и всяка вечер щеше да си си в къщи. А сега само като насън си спомвам, че съм имала деца. Тая самотия не е за мен, не мога се помири и това си е.�
"...излъчването му, сякаш не е тукашен, как върви сред хората и веднага се отличава не само по ръста си, а по небрежната елегантност и стила на обличане при мизерните си възможности, таланта му да общува, деликатността в отношенията..."
"Ние не познаваме своите родители. Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, за какво са страдали, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на пари, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме, или го чувахме между другото, улисани в своите неща, в своя живот, без да забелязваме много-много техния."
"Като дете, когато ми беше много мъчно, виках: „Иска� го татко! Искам го татко!�. Искам го сега."
Биляна Курташева
"Не знам защо, но се налага да започна от края, а там първа се оказа майка ми. Отивам в Забриски пойнт � едно от последните неща, които произнесе. Какво каза, Светле? Баща ми беше до нея, той чу. Отчетлива фраза, посред почти пълното смълчаване на последните ѝ дни, когато изтощението от разсейки, кръвоизливи, процедури премина в някакво полубезсъзнание. Тя не говореше английски, никога не е била в Калифорния, изобщо в Щатите, филма на Антониони бяха гледали преди повече от 20 години по сръбската телевизия (когато само по нея можеха да се гледат такива неща), пък и от двамата той беше киноманът. И не щеш ли, ето ти накрая Забриски пойнт през 2005-а във видинската болница."
"Мечо Пух и досега ми звучи с неговия глас дори когато аз четях на дъщеря ми."
Валентин Дишев
"...и в раздялата ни, и във всичките години след това аз съм свободен от убийствената болка � защото голяма част от нея се състои от самосъжаление, гняв и страх. „Защ� не казах� защо не направих� дали ще ми прости� не поисках прошка�. Бяхме си казали всичко важно, а в последните три години от живота му нямаше и ден, в който да не му кажа: „Обича� те�. Не, не сълзливото „обича� те� на раздялата � той беше здрав, строеше летен дом, радваше са на овошките и лозичките � а истинското, онова, което най-често забравяме."
„Тов� е�, казах си. Прибрах се. От вратата влязох при него, пуснах касетката, Луис запя, а тате заплака. „Тов� ли е?�, попитах, а той само примигна, потвърди с очички и се усмихна през сълзи."
"...той цял живот вървеше бързо, правеше бъдеще..."
Катя Атанасова
"...казваше: „Хората винаги са други, мила�..."
"...тогава бях просто едно малко, натъжено момиченце, което се спасяваше от тъгата във възхищението си от околните..."
Екатерина Петрова
"Няма изчисления, които да накарат смъртта на любим човек да изглежда навременна."
"Не можех нито да осмисля, нито да приема факта, че животът на баща ми се беше оказал по-преходен от тези най-преходни по същността си неща."
Надежда Радулова
"Баща ми имаше брада. Винаги си беше там, на лицето му, под светкавичносиния поглед, над тъмносиньото или тъмносивото вълнено поло. Недълга, но внушителна. И без да бъде позьорска. Брада, прикриваща белег от катастрофа. С нея приличаше на Демис Русос и колегите му в Галерията понякога го наричаха така."
"Към края на деветдесетте остаряването и натрупаните огорчения превърнаха грижата за кучетата и котките в основно занимание на баща ми. С ниската си пенсия хранеше над двайсет животни. Всеки ден прекарваше по няколко часа в бавни разходки из централните квартали, облечен в специални дрехи и въоръжен със специални съдове, под неодобрителния или присмехулен поглед на някои достопочтени граждани. Това обаче по никакъв начин не го засягаше или накърняваше. Сякаш не чуваше подмятанията зад гърба си. Ще ми се и аз да не ги бях чувала� Или поне вече да ги бях забравила."
"...(„болестит� са бич за хора с фантазия�, обичаше да казва)..."
"Сухата игла е техника на паметта. И на гравиращата я тъга. Може би неслучайно именно Дюреровата „Меланхолия� се посочва като образец на работата със суха игла. Диамантеното връхче надрасква повърхността на метала, без обаче да остъргва и отнема частици � просто ги отмества встрани според силата и посоката на натиска. Според силата и посоката на натиска променя релефа на разказа. Но не прахосва нищичко от изходния материал. И дори „простото око� на зрителя да има достъп само до финалната фаза на отпечатъка, всяка прашинка памет, всяко „мустаче�< „Мустачета� се наричат ръбчетата по плочата, образувани от избутани метални частици, върху които се задържа мастило и които впоследствие при отпечатване омекотяват щриха. Б. а. >, образувало се около прореза, всяко движение на иглата, всяко трепване и кривване, цялата история е архивирана в процеса, вгъната във вдлъбнатините и изпъкналостите, преди да се разстеле мастилото и да се отпечата онова, което само художникът е видял."
Зорница София Попганчева
"Тринайсетият ми рожден ден поисках да е на връх, недостъпен за обикновени туристи, и баща ми откачи от кеф. Каза, че има два такива в България � Злия зъб и Иглата, избрах първия, заради името. И нищо не можеше да го спре да организира приятели от ПСС и алпинисти да качат цяла банда деца плюс тортата на върха с въжета и клинове, нито дори воплите на майка ми, която остана долу на заслона БАК „з� да не гледа как децата ѝ умират�."
Димитър Коцев-Шошо
"Лицето му от мъка заприлича на стафида."
Ина Иванова
"Но щастието не е банално, защото е лично."
"Беше ледената Жан-Виденова зима, магазините почти не работеха, нямаше транспорт, навсякъде витаеше усещането за страх и омраза."
"Оттогава знам � възпитанието ме държи, когато няма за какво друго да се хвана."
"Случвало ми се е да започвам отначало живота си повече пъти, отколкото е здравословно. Не е лесно, нито романтично, и изобщо не включва генерални бягства. Иска се само силата да се измислиш отново. И да имаш приличието да устояваш, докато си сам, докато всичко познато и съхраняващо те е другаде, зад гърба ти, а ти си търсиш нови близки хора, нови сънища, нови източници на светлина, нови думи и чак накрая � нови вещи."
"Затова ли запомних онова интервю на респектиращата Цветана Манева: „Напоследъ� слушам за старомодна почтеност... а не знам коя е модерната. Заклевам се, че ще остана старомодно почтена�..."
"Вярваше в ежедневната почтеност."
Ерна Ангелова
"Баща ми доведе смъртта вкъщи. Имаше криле от маршмелоу � дебели гуми, които изтриваха нещата, които не бяха важни, пухкави облаци, попиващи тъгата и сълзите, бонбони, които подслаждаха спомените. Постепенно осъзнавах, че животът не е права линия, която започва с раждането и свършва със смъртта. Раждането и смъртта дишат до нас през целия път, сядат на масите ни, лягат в леглата ни, нахлуват в сънищата ни, отварят и затварят врати. Все още минавам покрай стени, в които не виждам ключалки, но понякога чувам леко изщракване, тогава побутвам и вместо тежка скърцаща врата, открехвам смазана порта � зад нея ме чака овощна градина с кайсии, големи и ярки като мандарини, нарове, райски ябълки, круши и грозде � всички онези сладки и сочни плодове, които садеше, отглеждаше и береше."
"Неусетно проговорих отново бащиния си език, има толкова много съгласни, толкова много ц и ч, и дз, като спечена буца земя е, като пчела, като менгеме. Опипвам с езика си думите му, докато узреят кайсиите. Гамац-гамац."
Златна Костова
"...вече пет години продължавам да се припознавам по улиците в своя и в чуждите татковци, които отдавна са се преселили в Светлото."
"...и все по-ясно осъзнавам, че както са ме „омесили� през тези първи седем години и каквото са „посели� в главата ми, това ми е останало за цял живот."
"Беше кадифен човек � с кадифен поглед, с кадифен глас, с кадифени ръце върху клавишите на пианото, с кадифено присъствие. Никога не съм го виждала разгневен, никога не съм го чувала да повиши тон."
“Ка� мислиш, кое е по-важно за една детска учителка � да пее добре, или да бъде добър човек?�
Мариана Де Мео
"Беше написал: „Добрият човек се познава по упоритостта му да бъде добър�."
"Жив си и винаги ще си, докато има хора, които виждат смисъл в това да са добри."
Манол Пейков
"...дори и зачертаванията при него бяха изящни..."
Райна Димитрова
„Н� е редно жените да си отиват преди мъжете! Разбираш ли? � пита баща ми през сълзи, когато научава диагнозата на майка ми. � Аз съм ѝ казал: Ти ще ми затвориш очите! Не аз твоите!�
"Ще има ли някакъв вселенски знак?"
"Храна. Смях. Успокоителни. Плач. Цигара. Хора. Прегръщане. Поп. Пръст. Всичко минава като насън. С една плашеща рутина."
"Казват, че празните къщи и паяжините ги рушат. Не са паяжините, мисля си аз. Мъката им е! Ронят сълзи от вар."
Елена Панайотова
"Той, който посвети целия си живот на една жена, в последните дни, преди да напусне този свят, повтаряше: „А� майка ти я обожавам!�."
"След като татко почина, майка започна видимо да се смалява. Само за два месеца почти напълно побеля, състари се. Престана да носи бижута. Мъжът, който бе осмислял съществуването ѝ цели петдесет и шест години, я беше изоставил и тя не знаеше какво да прави със себе си. Рязко престана да чува, започна да забравя и няколко дни след погребението ме погледна учудена като дете, което не е разбрало:
� Баща ти обеща да ме изчака аз да умра първа, а той да си отиде след мен. А то какво стана?"
"...някой попита: „Близк� ли бяхте с баща ти?�. Не знаех какво да отговоря. Нима може да не си близък с баща си? Какво значи „близки�? Той беше моя сродна душа от друг свят, която ме бе повикала да дойда в това семейство, и аз го бях избрала."
Василена Мирчева
"Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното."
"Понякога усещането за безвъзвратната загуба връхлита точно по този начин � в някоя вечер, докато разсеяно разтребваме масата от вечеря."
"Майките са, за да са вездесъщи и обожавани, а после � преодолени и напуснати. Те са, за да прощават и да чакат завръщането на блудните си деца. Майките се смаляват.
Бащите растат. Понякога се превръщат в призраци и тревожат някой мрачен Елсинор. Друг път са непоклатими като Каменния гост. Стремим се към одобрението им, сверяваме се с тях, разговаряме и чакаме тяхната благословия."
Двайсет и четири изключително интересни, светло или тъмно тъжни и красиви монолога за отсъстващи бащи с огромните им прилежащи околности. Сред тези, които най ме обърнаха с хастара навън - разказите на Надя Радулова, Биляна Курташева, Василена Чонова, Вальо Дишев, Ина Иванова. И на майка ми, разбира се - прочетох неща, които не съм знаела. Слава богу. Манол, Василена Мирчева, Марин и Силвия са ми като рода, тях също четох все едно за себе си чета и още не мога да се успокоя.
Разказът на Катя Атанасова има прекрасна безвременна атмосфера. Този на Димитър Коцев - Шошо е чудесен контрапункт на цялото: художествено парче насред документалистиката; бащата го няма/има по абсолютен, божествен начин. Разказът на Ерна Ангелова е също превъзходен контрапункт: топла, цветна поезия.
Възхищавам се на Невена Дишлиева за способността да събира хора около кауза и да довежда всичко до такъв вълнуващ, отличен завършек. "" беше първата стъпка накъм този тип истории за Историята (вж. ), надявам се да има още, защото никога не е достатъчно, особено в България, където и разумът, и паметта, и бъдещето тънат в мъгла, а сърцето боли.
Кети Иванова
"Погребалната процесия на баща ми се предвождала от оркестъра на неговия полк. И винаги в по-сетнешните години достигнеше ли до моя слух този марш, предизвикваше у мен дълбока тъга и нерядко сълзи."
"Имам снимка от онова време на възрастна жена в черно, с подуто лице и тъжни очи. Майка ми. На двайсет и две..."
"...вкусна супичка, която се оказа, че е от уловени с капан врабчета�"
"Моята майка беше хубава, работна, почтена жена, с добро име сред околните... Откакто разбра, че само от нея зависи как ще продължи животът ѝ, тя не спря да работи."
"Страданията бяха за възрастните, а ние, децата, си карахме волното, макар и бедно, детство."
Цветана Кръстева
"Белези като от гробищна коприва."
"Мама казва, че бил много добър човек, държал на принципите си и ги поставял над личния си комфорт. Имал много приятели. На погребението му се стекло цялото село. Много обичал мама и много искал да има момиченце, за да му връзва панделки."
„Мам�, защо е толкова студен?�.
"Постепенно разбираш, че въпросите „как� и „защо� по отношение на смъртта нямат значение. На нея ѝ е все едно какво мислиш за нея. Тя просто е факт. В това ѝ е могъществото. Променя те и след нея нищо не е същото."
Мария Касимова-Моасе
"Напипвам часовника � връхчетата на пръстите ми са свикнали с всяка част от него и я разпознават като брайлова азбука. Хладният метал, обрамчил циферблата и оребрената пъпчица за курдисване. Заобленото стъкло, по което с нокът мога да усетя пукнатината и да я очертая. Прилича на бургаския бряг, погледнат откъм Морската градина и Казиното."
Василена Чонова
"Той беше висок и това, че нямаше коса, някак го правеше още по-снажен."
"Гледахме телевизия и ядяхме трахана! Траханата е вид домашна юфка или кускус. Прави се тесто от брашно и сварени плодове и зеленчуци � чушки, моркови, ябълки, домати и квас от миналогодишната трахана. Най-важна е подправката траханол � подобна на копър, и точно тя дава специфичния аромат. Тестото се разточва на листа и се оставя да съхне на слънце. После се претрива, за да се образуват дребни трохички, които се съхраняват в платнени торби � да не овлажнява траханата и да не я ловят мушици. И когато ни се дояждаше трахана, тате взимаше от тоя вълшебен прах, бухаше го в кипяща вода и после с кашицата заливаше основата за обикновена попара � натрошен хляб, сирене и масло. Добавяше и сух гьозум � неустоимо! Май хората обичайно похапват трахана през зимата, но ние закусвахме с нея целогодишно � имам ясен спомен как гребем от купите с големи лъжици, а по телевизията дават манифестация."
Марин Бодаков
"Дълго време си представях какво става в ковчега."
"Не исках да умира никога. Исках да умре."
"Щял е да учи право в Белгия, беше тотално градски човек, а цял живот работи по селата като зоотехник � това в крайна сметка са му разрешили да следва след запрещенията. Прочее, беше станал член на БКП в годината, в която се раждам � като предохранителна мярка. Някъде по това време спрели да го прибират през нощта."
Камен Алипиев-Кедъра
"...един от онези герои, за които малцина си спомнят и за които няма да бъде написана книга..."
"Седя си аз с приятели на поляната пред хижа „Мусала� (яко екскурзионно летуване в Рила), когато откъм върха се задава господин Тау � от плът и кръв, с костюм и бастунче, без бомбе, но пък с яркочервен сак. Силуетът бавно се приближава, а аз постепенно разпознавам в него� баща с��. Не знам кое беше повече: срамът, че човек може да се появи в такъв аутфит на 2382 метра надморска височина, радостта, че някой е дошъл да ме види и да ми донесе нещо (не се съмнявате в съдържанието на сака, нали), или разочарованието, че вместо Ото Шиманек (актьорът, който играеше господин Тау) получавам Цветан Алипиев. Е, мой си е и не го давам за друг баща на света."
Силвия Чолева
"Хората с каскетите бяха се настанили там, където той очакваше хора с филцови шапки."
"В купчето писма има едно от майка му от 9 март 1952 г.: „О� 3 дена нямаме ток, тъмни и дълги нощи. Лягам си още в 8. Няма с кого да играем домино и дама, откакто си си отишъл, всичко забравихме. Ах, колко ми беше добре, когато беше у дома... Ако бях знаяла, че ще стоя сама, като положих толкова голям труд за теб, нямаше в никой случай да мисля за учение, а щях да те направя един техник, че работи тогава в завод 10 и всяка вечер щеше да си си в къщи. А сега само като насън си спомвам, че съм имала деца. Тая самотия не е за мен, не мога се помири и това си е.�
"...излъчването му, сякаш не е тукашен, как върви сред хората и веднага се отличава не само по ръста си, а по небрежната елегантност и стила на обличане при мизерните си възможности, таланта му да общува, деликатността в отношенията..."
"Ние не познаваме своите родители. Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, за какво са страдали, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на пари, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме, или го чувахме между другото, улисани в своите неща, в своя живот, без да забелязваме много-много техния."
"Като дете, когато ми беше много мъчно, виках: „Иска� го татко! Искам го татко!�. Искам го сега."
Биляна Курташева
"Не знам защо, но се налага да започна от края, а там първа се оказа майка ми. Отивам в Забриски пойнт � едно от последните неща, които произнесе. Какво каза, Светле? Баща ми беше до нея, той чу. Отчетлива фраза, посред почти пълното смълчаване на последните ѝ дни, когато изтощението от разсейки, кръвоизливи, процедури премина в някакво полубезсъзнание. Тя не говореше английски, никога не е била в Калифорния, изобщо в Щатите, филма на Антониони бяха гледали преди повече от 20 години по сръбската телевизия (когато само по нея можеха да се гледат такива неща), пък и от двамата той беше киноманът. И не щеш ли, ето ти накрая Забриски пойнт през 2005-а във видинската болница."
"Мечо Пух и досега ми звучи с неговия глас дори когато аз четях на дъщеря ми."
Валентин Дишев
"...и в раздялата ни, и във всичките години след това аз съм свободен от убийствената болка � защото голяма част от нея се състои от самосъжаление, гняв и страх. „Защ� не казах� защо не направих� дали ще ми прости� не поисках прошка�. Бяхме си казали всичко важно, а в последните три години от живота му нямаше и ден, в който да не му кажа: „Обича� те�. Не, не сълзливото „обича� те� на раздялата � той беше здрав, строеше летен дом, радваше са на овошките и лозичките � а истинското, онова, което най-често забравяме."
„Тов� е�, казах си. Прибрах се. От вратата влязох при него, пуснах касетката, Луис запя, а тате заплака. „Тов� ли е?�, попитах, а той само примигна, потвърди с очички и се усмихна през сълзи."
"...той цял живот вървеше бързо, правеше бъдеще..."
Катя Атанасова
"...казваше: „Хората винаги са други, мила�..."
"...тогава бях просто едно малко, натъжено момиченце, което се спасяваше от тъгата във възхищението си от околните..."
Екатерина Петрова
"Няма изчисления, които да накарат смъртта на любим човек да изглежда навременна."
"Не можех нито да осмисля, нито да приема факта, че животът на баща ми се беше оказал по-преходен от тези най-преходни по същността си неща."
Надежда Радулова
"Баща ми имаше брада. Винаги си беше там, на лицето му, под светкавичносиния поглед, над тъмносиньото или тъмносивото вълнено поло. Недълга, но внушителна. И без да бъде позьорска. Брада, прикриваща белег от катастрофа. С нея приличаше на Демис Русос и колегите му в Галерията понякога го наричаха така."
"Към края на деветдесетте остаряването и натрупаните огорчения превърнаха грижата за кучетата и котките в основно занимание на баща ми. С ниската си пенсия хранеше над двайсет животни. Всеки ден прекарваше по няколко часа в бавни разходки из централните квартали, облечен в специални дрехи и въоръжен със специални съдове, под неодобрителния или присмехулен поглед на някои достопочтени граждани. Това обаче по никакъв начин не го засягаше или накърняваше. Сякаш не чуваше подмятанията зад гърба си. Ще ми се и аз да не ги бях чувала� Или поне вече да ги бях забравила."
"...(„болестит� са бич за хора с фантазия�, обичаше да казва)..."
"Сухата игла е техника на паметта. И на гравиращата я тъга. Може би неслучайно именно Дюреровата „Меланхолия� се посочва като образец на работата със суха игла. Диамантеното връхче надрасква повърхността на метала, без обаче да остъргва и отнема частици � просто ги отмества встрани според силата и посоката на натиска. Според силата и посоката на натиска променя релефа на разказа. Но не прахосва нищичко от изходния материал. И дори „простото око� на зрителя да има достъп само до финалната фаза на отпечатъка, всяка прашинка памет, всяко „мустаче�< „Мустачета� се наричат ръбчетата по плочата, образувани от избутани метални частици, върху които се задържа мастило и които впоследствие при отпечатване омекотяват щриха. Б. а. >, образувало се около прореза, всяко движение на иглата, всяко трепване и кривване, цялата история е архивирана в процеса, вгъната във вдлъбнатините и изпъкналостите, преди да се разстеле мастилото и да се отпечата онова, което само художникът е видял."
Зорница София Попганчева
"Тринайсетият ми рожден ден поисках да е на връх, недостъпен за обикновени туристи, и баща ми откачи от кеф. Каза, че има два такива в България � Злия зъб и Иглата, избрах първия, заради името. И нищо не можеше да го спре да организира приятели от ПСС и алпинисти да качат цяла банда деца плюс тортата на върха с въжета и клинове, нито дори воплите на майка ми, която остана долу на заслона БАК „з� да не гледа как децата ѝ умират�."
Димитър Коцев-Шошо
"Лицето му от мъка заприлича на стафида."
Ина Иванова
"Но щастието не е банално, защото е лично."
"Беше ледената Жан-Виденова зима, магазините почти не работеха, нямаше транспорт, навсякъде витаеше усещането за страх и омраза."
"Оттогава знам � възпитанието ме държи, когато няма за какво друго да се хвана."
"Случвало ми се е да започвам отначало живота си повече пъти, отколкото е здравословно. Не е лесно, нито романтично, и изобщо не включва генерални бягства. Иска се само силата да се измислиш отново. И да имаш приличието да устояваш, докато си сам, докато всичко познато и съхраняващо те е другаде, зад гърба ти, а ти си търсиш нови близки хора, нови сънища, нови източници на светлина, нови думи и чак накрая � нови вещи."
"Затова ли запомних онова интервю на респектиращата Цветана Манева: „Напоследъ� слушам за старомодна почтеност... а не знам коя е модерната. Заклевам се, че ще остана старомодно почтена�..."
"Вярваше в ежедневната почтеност."
Ерна Ангелова
"Баща ми доведе смъртта вкъщи. Имаше криле от маршмелоу � дебели гуми, които изтриваха нещата, които не бяха важни, пухкави облаци, попиващи тъгата и сълзите, бонбони, които подслаждаха спомените. Постепенно осъзнавах, че животът не е права линия, която започва с раждането и свършва със смъртта. Раждането и смъртта дишат до нас през целия път, сядат на масите ни, лягат в леглата ни, нахлуват в сънищата ни, отварят и затварят врати. Все още минавам покрай стени, в които не виждам ключалки, но понякога чувам леко изщракване, тогава побутвам и вместо тежка скърцаща врата, открехвам смазана порта � зад нея ме чака овощна градина с кайсии, големи и ярки като мандарини, нарове, райски ябълки, круши и грозде � всички онези сладки и сочни плодове, които садеше, отглеждаше и береше."
"Неусетно проговорих отново бащиния си език, има толкова много съгласни, толкова много ц и ч, и дз, като спечена буца земя е, като пчела, като менгеме. Опипвам с езика си думите му, докато узреят кайсиите. Гамац-гамац."
Златна Костова
"...вече пет години продължавам да се припознавам по улиците в своя и в чуждите татковци, които отдавна са се преселили в Светлото."
"...и все по-ясно осъзнавам, че както са ме „омесили� през тези първи седем години и каквото са „посели� в главата ми, това ми е останало за цял живот."
"Беше кадифен човек � с кадифен поглед, с кадифен глас, с кадифени ръце върху клавишите на пианото, с кадифено присъствие. Никога не съм го виждала разгневен, никога не съм го чувала да повиши тон."
“Ка� мислиш, кое е по-важно за една детска учителка � да пее добре, или да бъде добър човек?�
Мариана Де Мео
"Беше написал: „Добрият човек се познава по упоритостта му да бъде добър�."
"Жив си и винаги ще си, докато има хора, които виждат смисъл в това да са добри."
Манол Пейков
"...дори и зачертаванията при него бяха изящни..."
Райна Димитрова
„Н� е редно жените да си отиват преди мъжете! Разбираш ли? � пита баща ми през сълзи, когато научава диагнозата на майка ми. � Аз съм ѝ казал: Ти ще ми затвориш очите! Не аз твоите!�
"Ще има ли някакъв вселенски знак?"
"Храна. Смях. Успокоителни. Плач. Цигара. Хора. Прегръщане. Поп. Пръст. Всичко минава като насън. С една плашеща рутина."
"Казват, че празните къщи и паяжините ги рушат. Не са паяжините, мисля си аз. Мъката им е! Ронят сълзи от вар."
Елена Панайотова
"Той, който посвети целия си живот на една жена, в последните дни, преди да напусне този свят, повтаряше: „А� майка ти я обожавам!�."
"След като татко почина, майка започна видимо да се смалява. Само за два месеца почти напълно побеля, състари се. Престана да носи бижута. Мъжът, който бе осмислял съществуването ѝ цели петдесет и шест години, я беше изоставил и тя не знаеше какво да прави със себе си. Рязко престана да чува, започна да забравя и няколко дни след погребението ме погледна учудена като дете, което не е разбрало:
� Баща ти обеща да ме изчака аз да умра първа, а той да си отиде след мен. А то какво стана?"
"...някой попита: „Близк� ли бяхте с баща ти?�. Не знаех какво да отговоря. Нима може да не си близък с баща си? Какво значи „близки�? Той беше моя сродна душа от друг свят, която ме бе повикала да дойда в това семейство, и аз го бях избрала."
Василена Мирчева
"Баща ми е от хората, които ще те преведат през пяната на дните, без да те лъжат, че ще излезеш оттам окъпан, но ще те научи да се гмуркаш за съкровища по дъното."
"Понякога усещането за безвъзвратната загуба връхлита точно по този начин � в някоя вечер, докато разсеяно разтребваме масата от вечеря."
"Майките са, за да са вездесъщи и обожавани, а после � преодолени и напуснати. Те са, за да прощават и да чакат завръщането на блудните си деца. Майките се смаляват.
Бащите растат. Понякога се превръщат в призраци и тревожат някой мрачен Елсинор. Друг път са непоклатими като Каменния гост. Стремим се към одобрението им, сверяваме се с тях, разговаряме и чакаме тяхната благословия."
April 28, 2017
През август миналата година баща ми се изхитри да направи в рамките на 4 седмици инсулт и инфаркт. И докато с инфарктите някак си бях свикнала - този му е третия, инсултът ми заби такъв шамар, че малко след това посетих психотерапевт. Баща ми не е безсмъртен. Баща ми няма да го има един ден. Баща ми...заради когото винаги съм казвала, че съм от Видин. Поставям му маркировки напред във времето и го убеждавам да изкара до бала на първородния си внук, до приемането му в университета, до приема на втория ми син в гимназията, до... до... Светът ми се свива и аз не знам как да се справя с това, аз 45-годишната философка, на която всичко ѝ е ясно. Предимно благодарение на него.
Тази книга помага да приема мисълта за тлеността му. Хора, на които се възхщавам и радвам, разказват за техните бащи. Показват ми техните светове. Описват моите страхове. Плачат с моите сълзи. Говорят моите думи. Неравномерни, задъхани, но успокоени разкази за отиващи си деца. И за вечни бащи.
Невена е майстор- събирач. За пореден път ѝ благодаря.
Тази книга помага да приема мисълта за тлеността му. Хора, на които се възхщавам и радвам, разказват за техните бащи. Показват ми техните светове. Описват моите страхове. Плачат с моите сълзи. Говорят моите думи. Неравномерни, задъхани, но успокоени разкази за отиващи си деца. И за вечни бащи.
Невена е майстор- събирач. За пореден път ѝ благодаря.
December 24, 2024
За връзката с бащите ни, които вече ги няма, но никога не си отиват. 24 много искрени истории за бащите. За това какво са ни дали, какво са били за нас, как са оформили част от живота ни. За детството, за страховете, за раздяла и за най-прекрасните спомени.
Винаги харесвам много книги, които са искрени и лични, истории, преживени, които извират от вътре. И това не е просто книга, а проект на съставителката на Книгата известната преводачка , която сама ври и кипи във всичко, което прави. Събира истории за нашите бащи и чрез писането те наистина оживяват, а нашата мъка малко от малко се разсейва.
На сайта на издателството има мейл, на който можете да пратите вашата история за баща си.
Аз се престраших да изпратя моята и съм щастлива, че го направих, защото много хора - негови близки, колеги, приятели, децата им също, се сетиха за него и ми писа много лично. Баща ми заслужава това.
Ето тук е моят написан спомен за баща ми - Климент Славов:
https://icu-bg.com/%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82-%d0%b7%d0%b0-%d1%82%d1%80%d0%b8%d0%bc%d0%b0/
Винаги харесвам много книги, които са искрени и лични, истории, преживени, които извират от вътре. И това не е просто книга, а проект на съставителката на Книгата известната преводачка , която сама ври и кипи във всичко, което прави. Събира истории за нашите бащи и чрез писането те наистина оживяват, а нашата мъка малко от малко се разсейва.
На сайта на издателството има мейл, на който можете да пратите вашата история за баща си.
Аз се престраших да изпратя моята и съм щастлива, че го направих, защото много хора - негови близки, колеги, приятели, децата им също, се сетиха за него и ми писа много лично. Баща ми заслужава това.
Ето тук е моят написан спомен за баща ми - Климент Славов:
https://icu-bg.com/%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82-%d0%b7%d0%b0-%d1%82%d1%80%d0%b8%d0%bc%d0%b0/
July 14, 2017
"Бащите не си отиват" е първият ми спечелен Giveaway в ŷ, за което искам искрено да благодаря на издателство ICU. Истината е, че дори да не я бях бях получила като подарък, тя беше една от основните ми цели на Пролетния панаир в НДК тази година. Но ŷ ме изпревари.
Оставих си малко време преди да я започна, макар ŷ да ми напомняше от време на време, че като Giveaway winner е хубаво да споделя своето мнение за книгата. Но за книга като тази на мен ми трябва правилна настройка. Тя е от онези книги, които чакат правилния момент, за да достигнат истински до своите читатели. Вероятно би ми харесала, когато и да я бях прочела, но сега се вкорени в мен завинаги.
"Бащите не си отиват" е сборник с кратки разкази, есета, мисли - разлиляни и събрани в няколко страници. Двадесет дами и четирима мъже. Двадесет и четири разказа за обич, липса, празнота и топлина.
Донякъде разбирам защо дамите взимат превес в този сборник. Самата аз, бидейки момиченцето на тати, не мога и не искам да си представям какъв би бил светът без него. Съвсем наскоро водих един разговор с моя близка, чийто татко си е отишъл преди много години. Говорихме, плакахме и се смяхме за всичко това, което сега отново откривам в този сборник.
Татко е стожер, татко е непоклатима стена, татко е бетон, неразрушим. Той е винаги там. Каквото и да става в тоя живот, знаеш че татко е там. Ще изпада във възторг винаги, когато му кажеш, че се прибираш за уикенда. Ще се разтапя от щастие, когато обвиеш с ръце врата му и го целунеш. Ще му се размекват колената, когато държи внучето си в ръце. Ще играе с теб на табла и ще ти скъса шортите, без да му мигне окото, а после ще ти пусне една игра дюшеш, колкото да искаш пак играеш с него следащия път. За да не се откажеш. Татко няма да се откаже от теб. Татко винаги ще бъде там.
И когато един ден си отиде, защото това се случва рано или късно, ще остави след себе си празнина, която не може да бъде запълнена с нищо. Никога. Когато татко вече не е там, един свят се разпада. Под краката ти се отваря бездна и пропадаш. Изведнъж осъзнаваш, че не си безсмъртен. Че всички онези неща, които са ти се стрували като детска игра, всъщност са ужасно трудни, сложни и тежки, защото непоколебимата стена зад гърба ти вече я няма. И спънеш ли се назад, ще паднеш.
"Бащите не си отиват" е освождение. Освобождение на болката и любовта. Страниците й преливат с емоции право в сърцето ми. Някои, от които са непознати за мен. Емоции, които ме е страх да изпитам.
Макар да са написани от възрастни хора, които по един или друг начин са подредили живота си, от хора, които вече имат собствени семейства и деца, тези разкази са по детски чисти и искрени. Защото няма значение на колко години сме, колко път сме извървяли, през какво сме преминали, за мама и татко ние винаги ще бъдем деца. Понякога прегръщам дъщеря си и се опитвам да я запаметя такава каквато е сега - деветмесечно бебе и се моля един ден след години, когато пак я прегръщам, да помня този образ, на това прелестно малко бебе. Сигурна съм, че моят татко по същия начин си спомня онези минути през нощта, когато аз като малко възропче съм се гушела беззащитна в големите му (както мама ги нарича миньорски) ръце, докато ми е давал шишето с мляко.
Благодаря на Невена Дишлева-Кръстева, благодаря на Кети Иванова, Цветана Кръстева, Теа Денолюбова, Мария Касимова-Моасе, Василена Чонова, Марин Бодаков, Камен Алипиев, Силвия Чолева, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Катя Атанасова, Екатерина Петрова, Надежда Радулова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев-Шошо, Ина Иванова, Ерна Ангелова, Златна Костова, Мариана Де Мео, Манол Пейков, Райна Димитрова, Елена Панайотова, Маргарита Велева и Василена Мирчева. Благодаря ви, че споделихте вашите най-съкровени чувства с нас. Благодаря ви, е ни допуснахте в онова малко тъмно кътче от душата си, където пазите най-скъпите си и топли спомени, блаодаря ви, затова че ни научихте, че Бащите не си отиват.
Един ден, когато моментът настъпи, ще я прочета отново.
Оставих си малко време преди да я започна, макар ŷ да ми напомняше от време на време, че като Giveaway winner е хубаво да споделя своето мнение за книгата. Но за книга като тази на мен ми трябва правилна настройка. Тя е от онези книги, които чакат правилния момент, за да достигнат истински до своите читатели. Вероятно би ми харесала, когато и да я бях прочела, но сега се вкорени в мен завинаги.
"Бащите не си отиват" е сборник с кратки разкази, есета, мисли - разлиляни и събрани в няколко страници. Двадесет дами и четирима мъже. Двадесет и четири разказа за обич, липса, празнота и топлина.
Донякъде разбирам защо дамите взимат превес в този сборник. Самата аз, бидейки момиченцето на тати, не мога и не искам да си представям какъв би бил светът без него. Съвсем наскоро водих един разговор с моя близка, чийто татко си е отишъл преди много години. Говорихме, плакахме и се смяхме за всичко това, което сега отново откривам в този сборник.
Татко е стожер, татко е непоклатима стена, татко е бетон, неразрушим. Той е винаги там. Каквото и да става в тоя живот, знаеш че татко е там. Ще изпада във възторг винаги, когато му кажеш, че се прибираш за уикенда. Ще се разтапя от щастие, когато обвиеш с ръце врата му и го целунеш. Ще му се размекват колената, когато държи внучето си в ръце. Ще играе с теб на табла и ще ти скъса шортите, без да му мигне окото, а после ще ти пусне една игра дюшеш, колкото да искаш пак играеш с него следащия път. За да не се откажеш. Татко няма да се откаже от теб. Татко винаги ще бъде там.
И когато един ден си отиде, защото това се случва рано или късно, ще остави след себе си празнина, която не може да бъде запълнена с нищо. Никога. Когато татко вече не е там, един свят се разпада. Под краката ти се отваря бездна и пропадаш. Изведнъж осъзнаваш, че не си безсмъртен. Че всички онези неща, които са ти се стрували като детска игра, всъщност са ужасно трудни, сложни и тежки, защото непоколебимата стена зад гърба ти вече я няма. И спънеш ли се назад, ще паднеш.
"Бащите не си отиват" е освождение. Освобождение на болката и любовта. Страниците й преливат с емоции право в сърцето ми. Някои, от които са непознати за мен. Емоции, които ме е страх да изпитам.
Макар да са написани от възрастни хора, които по един или друг начин са подредили живота си, от хора, които вече имат собствени семейства и деца, тези разкази са по детски чисти и искрени. Защото няма значение на колко години сме, колко път сме извървяли, през какво сме преминали, за мама и татко ние винаги ще бъдем деца. Понякога прегръщам дъщеря си и се опитвам да я запаметя такава каквато е сега - деветмесечно бебе и се моля един ден след години, когато пак я прегръщам, да помня този образ, на това прелестно малко бебе. Сигурна съм, че моят татко по същия начин си спомня онези минути през нощта, когато аз като малко възропче съм се гушела беззащитна в големите му (както мама ги нарича миньорски) ръце, докато ми е давал шишето с мляко.
Благодаря на Невена Дишлева-Кръстева, благодаря на Кети Иванова, Цветана Кръстева, Теа Денолюбова, Мария Касимова-Моасе, Василена Чонова, Марин Бодаков, Камен Алипиев, Силвия Чолева, Биляна Курташева, Валентин Дишев, Катя Атанасова, Екатерина Петрова, Надежда Радулова, Зорница София Попганчева, Димитър Коцев-Шошо, Ина Иванова, Ерна Ангелова, Златна Костова, Мариана Де Мео, Манол Пейков, Райна Димитрова, Елена Панайотова, Маргарита Велева и Василена Мирчева. Благодаря ви, че споделихте вашите най-съкровени чувства с нас. Благодаря ви, е ни допуснахте в онова малко тъмно кътче от душата си, където пазите най-скъпите си и топли спомени, блаодаря ви, затова че ни научихте, че Бащите не си отиват.
Един ден, когато моментът настъпи, ще я прочета отново.
December 11, 2018
Твърде много красива болка има във всяка история. Хваща те за гърлото и не пуска. След всеки разказ плача - колкото и различна да е болката, тя е и моя, вариацията е без значение. И толкова много красота - че ги е имало тях, за да ни има и нас, и да я има дори и тази книга.
П.С. Съжалявам, че мога да да само 5 звезди. Бих дала цяло съзвездие...
П.С. Съжалявам, че мога да да само 5 звезди. Бих дала цяло съзвездие...
May 30, 2017
Разновидности на болката (и радостта)
„Бащ� ми, който е безкраен.�
„Бащ� ми, който е б��звремеви.�
Кое е по-непоносимо � да не помниш почти нищо („Почт� не познавам баща си�), немалко да помниш („доизмисля� си те�), много да помниш (толкова много, че: „дад� ми най-ценните уроци�; „изгуби� опора�); а загуба на 82 г.- пак се оказва рано� И какво точно значи да помниш. С нашата раздяла (аз на 31 г., той на 63 г.) се получи така:
~ не го познавах добре „преди� (всичките му преживявания бяха вътрешни, малко излизаше на повърхността с думи, само с очи � избледнели от дялкането на живота и поредицата от болести, но с видимо умиление към мен);
~ поопознах го „после� � чак десетина години след като си отиде, чрез едни занимания „з� справяне с лични неспокойствия� го видях по-ясно и с разбиране, с прощаване, с благодарност;
~ допреживях го сега � с всяка една история от „Бащит� не си отиват�.
Нали психолози съветват � „Н� се сравнявайте с другите.� Сигурно и по отношение на татковците има такива съвети � не сравнявайте родителите. Но аз сега сравнявах. При всеки си казвах � и моят така�, а моят иначе� Тази книга е цяло съзвездие � всички са звезди, всички са даже слънца („То� беше слънце.�). Тук почти няма оплаквания от грубияни, пияници, несериозници, безлични образи. Тук има:
„Всичк� знае той…�
„Бащ� ми, който е книга и музика, аромат и вкус, театър и шапки, цигари , хляб и театрален прах.�
„Топъ�, изчакващ, опрощаващ.�
„Чове� именно със страсти, а не просто хобита.�
„Беш� ме видял и щеше винаги да ме вижда.�
„Мож� би най-ценното, което моят баща ми завеща, е точно тази непоклатима и непреходна сигурност, че съм обичана.�
„� баща ми � сдържан и леко дръпнат, задълбочен, пестелив на думи, точен, безпощадно логичен, болезнено честен, принципен до безкомпромисност.�
(Какво си помислих по време на четенето � ако след време Невена направи книга за майките (please!), сигурно ще бъде изпълнена с оплаквания, критики, женски войни; пак на подобни групови занимания съм се наслушала на обвинения към майки, по-сурови сме към тях май).
Колко много и дълго страдат загубилите такива бащи. Едва ли не с облекчение въздъхнах, че не съм имала чак толкова силна връзка с баща си, че не съм чувствала необходимост да нося часовника му цял живот с мен, че нямам какви негови мъдри мисли/съвети да помня и разпространявам (но си имахме едни обикновени едновремешни шегички). Освобождаващо е, че не е бил всичко за мен, а просто умерено присъствие � това, което осъзнах след години: свободата � до колко часа да играя, къде да пътувам, дори без искане на съвети - къде да уча (е, искаше му се в Музикално училище да уча, но не настоя), в кой град да живея, за кого да се омъжа (и дума не каза, че не правих сватба с церемонии, трапези и роднини). И наистина най-важното � онези очи, които казват без думи: „Т� си моята слабост.�
А какво значи да забравиш? Колкото и да не съм го познавала � за какво мисли, какво чувства, как преживява трудностите и радостите �, има ли значение това, щом в мен е останала същата любов към музиката и литературата. Колкото и да не съм го познавала, какво значение има, щом на 6 г. ме записа на пиано и въпреки че никога не ми се свиреше, а ми се играеше тогава, музиката се превърна в съпътстваща опора и светлина през целия ми живот. Дори да не сме правили много неща заедно с татко, стигат ми спомените за концертите на Добричкия камерен оркестър, на които ходехме двамата понякога. От претенциите на зрялата възраст сега искам и да сме обсъждали тези концерти и други неща (не беше по говоренето � а аз каква съм сега?!). Но без да имам ясен спомен, съм сигурна, че тогава това ми е било достатъчно. Заедно с няколкото автопохода, които помня, летата на бунгалото на Албена, а също и 1-2 пикника, онези соц-банкети, когато беше по-млад и здрав, преди бягството му към алкохола. Все пак сега в книгата ми правеше огромно впечатление в доста разкази колко много неща са правили заедно бащи и дъщери/синове (и като възрастни дори са заедно, макар че много ценя самостоятелността на новите семейства на порасналите деца).
„…разходките, нашите си шеги, яхтените партита (дори на шега), игрите на думи, говоренето с акценти, вечерите, обедите и следобедните ни кафета.�
„Тръгнахме нагоре, той отпред, аз след него, сами на склона, с всяка следваща крачка се отваряше все по-широка гледка към следващите циркуси, езера и върхове…�
Благодаря ви, синове и дъщери. Браво на вас, бащи (и майки). Знаете ли в края на предишната книга, която четох, какво пише един син, който се е разтрепервал дори от гласа и стъпките на прибиращия се от работа баща�
Мисля от всяка история да си запиша акцента за мен. Засега - само тези изречения, които по различни начини ми станаха близки.
„� каза, че стои зад всеки мой избор, защото знае, че знам, че знае, че знам, че� Така баща ми ме обвърза завинаги със себе си. Чрез доверие. Но и ме освободи, преди да си тръгне. И двамата продължихме, свързани, всеки по своя път.�
„…присъствието ти ме целуна и ме предаде на отсъствието…�
„…десетгодишн� момиче с камък вместо душа…�
„� половината ми живот минава без теб, татко, понякога дори и без мен...�
„� да ти простя, да простя на себе си…�
„Постепенн� разбираш, че въпросите „как� и „защо� по отношение на смъртта нямат значение.�
„Казва� му неща, които не му казах никога…�
„Тов� правят родителите с децата си � програмират ги.�
„Гама�-гамац.�
„Бащ� ми, който е безкраен.�
„Бащ� ми, който е б��звремеви.�
Кое е по-непоносимо � да не помниш почти нищо („Почт� не познавам баща си�), немалко да помниш („доизмисля� си те�), много да помниш (толкова много, че: „дад� ми най-ценните уроци�; „изгуби� опора�); а загуба на 82 г.- пак се оказва рано� И какво точно значи да помниш. С нашата раздяла (аз на 31 г., той на 63 г.) се получи така:
~ не го познавах добре „преди� (всичките му преживявания бяха вътрешни, малко излизаше на повърхността с думи, само с очи � избледнели от дялкането на живота и поредицата от болести, но с видимо умиление към мен);
~ поопознах го „после� � чак десетина години след като си отиде, чрез едни занимания „з� справяне с лични неспокойствия� го видях по-ясно и с разбиране, с прощаване, с благодарност;
~ допреживях го сега � с всяка една история от „Бащит� не си отиват�.
Нали психолози съветват � „Н� се сравнявайте с другите.� Сигурно и по отношение на татковците има такива съвети � не сравнявайте родителите. Но аз сега сравнявах. При всеки си казвах � и моят така�, а моят иначе� Тази книга е цяло съзвездие � всички са звезди, всички са даже слънца („То� беше слънце.�). Тук почти няма оплаквания от грубияни, пияници, несериозници, безлични образи. Тук има:
„Всичк� знае той…�
„Бащ� ми, който е книга и музика, аромат и вкус, театър и шапки, цигари , хляб и театрален прах.�
„Топъ�, изчакващ, опрощаващ.�
„Чове� именно със страсти, а не просто хобита.�
„Беш� ме видял и щеше винаги да ме вижда.�
„Мож� би най-ценното, което моят баща ми завеща, е точно тази непоклатима и непреходна сигурност, че съм обичана.�
„� баща ми � сдържан и леко дръпнат, задълбочен, пестелив на думи, точен, безпощадно логичен, болезнено честен, принципен до безкомпромисност.�
(Какво си помислих по време на четенето � ако след време Невена направи книга за майките (please!), сигурно ще бъде изпълнена с оплаквания, критики, женски войни; пак на подобни групови занимания съм се наслушала на обвинения към майки, по-сурови сме към тях май).
Колко много и дълго страдат загубилите такива бащи. Едва ли не с облекчение въздъхнах, че не съм имала чак толкова силна връзка с баща си, че не съм чувствала необходимост да нося часовника му цял живот с мен, че нямам какви негови мъдри мисли/съвети да помня и разпространявам (но си имахме едни обикновени едновремешни шегички). Освобождаващо е, че не е бил всичко за мен, а просто умерено присъствие � това, което осъзнах след години: свободата � до колко часа да играя, къде да пътувам, дори без искане на съвети - къде да уча (е, искаше му се в Музикално училище да уча, но не настоя), в кой град да живея, за кого да се омъжа (и дума не каза, че не правих сватба с церемонии, трапези и роднини). И наистина най-важното � онези очи, които казват без думи: „Т� си моята слабост.�
А какво значи да забравиш? Колкото и да не съм го познавала � за какво мисли, какво чувства, как преживява трудностите и радостите �, има ли значение това, щом в мен е останала същата любов към музиката и литературата. Колкото и да не съм го познавала, какво значение има, щом на 6 г. ме записа на пиано и въпреки че никога не ми се свиреше, а ми се играеше тогава, музиката се превърна в съпътстваща опора и светлина през целия ми живот. Дори да не сме правили много неща заедно с татко, стигат ми спомените за концертите на Добричкия камерен оркестър, на които ходехме двамата понякога. От претенциите на зрялата възраст сега искам и да сме обсъждали тези концерти и други неща (не беше по говоренето � а аз каква съм сега?!). Но без да имам ясен спомен, съм сигурна, че тогава това ми е било достатъчно. Заедно с няколкото автопохода, които помня, летата на бунгалото на Албена, а също и 1-2 пикника, онези соц-банкети, когато беше по-млад и здрав, преди бягството му към алкохола. Все пак сега в книгата ми правеше огромно впечатление в доста разкази колко много неща са правили заедно бащи и дъщери/синове (и като възрастни дори са заедно, макар че много ценя самостоятелността на новите семейства на порасналите деца).
„…разходките, нашите си шеги, яхтените партита (дори на шега), игрите на думи, говоренето с акценти, вечерите, обедите и следобедните ни кафета.�
„Тръгнахме нагоре, той отпред, аз след него, сами на склона, с всяка следваща крачка се отваряше все по-широка гледка към следващите циркуси, езера и върхове…�
Благодаря ви, синове и дъщери. Браво на вас, бащи (и майки). Знаете ли в края на предишната книга, която четох, какво пише един син, който се е разтрепервал дори от гласа и стъпките на прибиращия се от работа баща�
Мисля от всяка история да си запиша акцента за мен. Засега - само тези изречения, които по различни начини ми станаха близки.
„� каза, че стои зад всеки мой избор, защото знае, че знам, че знае, че знам, че� Така баща ми ме обвърза завинаги със себе си. Чрез доверие. Но и ме освободи, преди да си тръгне. И двамата продължихме, свързани, всеки по своя път.�
„…присъствието ти ме целуна и ме предаде на отсъствието…�
„…десетгодишн� момиче с камък вместо душа…�
„� половината ми живот минава без теб, татко, понякога дори и без мен...�
„� да ти простя, да простя на себе си…�
„Постепенн� разбираш, че въпросите „как� и „защо� по отношение на смъртта нямат значение.�
„Казва� му неща, които не му казах никога…�
„Тов� правят родителите с децата си � програмират ги.�
„Гама�-гамац.�
June 23, 2017
Струва ми се невъзможно да се пише критика по тези разкази. Тяхната литературна стойност не се поражда в различните стилове, метафори, конструкции, тропи, а по-скоро в метатекста, в горчиво-сладката утеха, които думите носят. „Бащит� не си отиват� е по-скоро сборник-терапия. Хапче за понасяне на трусовете на сърцето. Този е светът на героите на сборника � малкият, огромният. Свит на кълбо и ходещ по болката.
May 4, 2017
Вълнуваща и разкошна книга - и, естествено, човек не може да се не постави последователно на мястото на всеки един от... не, не са "съавтори" - довереници, на които съвсем преднамерено става душеприказчик. Естествено е и книга, която не може да не се замислиш (е, поне аз не мога) как би направил ти самият: как ще я напишеш, подредиш, кого още би добавил в букета...
Всеки разказ за отишлия си неотиващ си баща е трогателен и светъл по своему. Наистина разкошна подборка.
Всеки разказ за отишлия си неотиващ си баща е трогателен и светъл по своему. Наистина разкошна подборка.
May 23, 2017
„Бащит� не си отиват� е породен от нуждата да изкажем голямата загуба, да изговорим онова, което стяга сърцето, дори когато си казваме � май не ми се говори за това. Това е сборник, който предава емоцията между деца и родители в онзи момент, в който завинаги се разминаваме едни с други. Или по-точно � в онзи момент, в който завинаги ставаме неразделна част от бащите си, а бащите ни � от нас самите. Онз�� момент, в който знаем, че ние сме едно.
Кой е бащата? Бащата е един. Завинаги. За мен баща ми е моят дядо, който си отиде преди 6 години. Докато четях не мислех за другиго, не си представях друг човек. Докато четях го виждах със синята му куртка, как седи до леглото и тихо, без да казва и дума, рони сълзи, докато мама му чете стиховете ми.
Ей така тази книга магично развързва езика на болката и обичта � по-голяма от мъката е тя, сигурна съм. И лека полека сваляме стените и започваме да разказваме, понесени по течението на „Бащит� не си отиват� � една река в много цветове.
Благодаря, Невена. Благодаря ви, смели хора с големи сърца за историите, за различните образи на бащите си, за усмивката през сълзи и прегръдката. Ако думите имат някаква сила в този объркан свят, то аз съм сигурна, че тя не е друга освен тази, да ни прави по-добри.
Бащите ви се гордеят с вас и ви обичат.
Как знам ли? Видях “мо� татко� точно в онзи последен лъч слънце за деня и ме помоли да предам тук, където „бащит� не си отиват�.
Невероятната корица е дело на Люба Халева, редактор и съставител: Невена Дишлиева-Кръстева.
Кой е бащата? Бащата е един. Завинаги. За мен баща ми е моят дядо, който си отиде преди 6 години. Докато четях не мислех за другиго, не си представях друг човек. Докато четях го виждах със синята му куртка, как седи до леглото и тихо, без да казва и дума, рони сълзи, докато мама му чете стиховете ми.
Ей така тази книга магично развързва езика на болката и обичта � по-голяма от мъката е тя, сигурна съм. И лека полека сваляме стените и започваме да разказваме, понесени по течението на „Бащит� не си отиват� � една река в много цветове.
Благодаря, Невена. Благодаря ви, смели хора с големи сърца за историите, за различните образи на бащите си, за усмивката през сълзи и прегръдката. Ако думите имат някаква сила в този объркан свят, то аз съм сигурна, че тя не е друга освен тази, да ни прави по-добри.
Бащите ви се гордеят с вас и ви обичат.
Как знам ли? Видях “мо� татко� точно в онзи последен лъч слънце за деня и ме помоли да предам тук, където „бащит� не си отиват�.
Невероятната корица е дело на Люба Халева, редактор и съставител: Невена Дишлиева-Кръстева.
June 6, 2017
"Децата ни не са наши деца. Копнежът на живота да възпроизвежда себе си ги е създал. Да, те идват чрез нас, но не от нас, и затова не ни принадлежат. Можем да им дадем любовта си, но не и мислите, защото имат собствени. Можем да подслоним тялото им, но не и душата, защото тя живее в къщата на утрешния ден. Възможно е да се опитаме да сме като тях, но те да приличат на нас, е грехота да опитваме. Животът никога не върви назад и не спира при вчерашния ден..." Мариана Де Мео
"Той беше моя сродна душа от друг свят, която ме бе повикала да дойда в това семейство, и аз го бях направила." Елена Панайотова
"Бащите никога не си отиват. Отиват си синовете, за да станат на свой ред нечии бащи." Манол Пейков
"Решите ли да проявите смелост и да отворите тежките порти на тази книга, направете го насаме.
Останете у дома.
Изчистете се от страничности.
Настанете се удобно в себе си и си причинете всеки един разказ.
Оставете го да одраска сърцето ви, да стисне гърлото ви, да освободи сълзите ви." Алекс Александрова
Каквото и да се напише за тази книга ще бъде малко. За това и получава пълните 5 звездички от мен, та дори и те са и малко. Заслужава поне 10! Това са истории които докосват. Истории на хора, които са разкрили частица от себи си. Съкровени истории, които по един или друг начин, ни показват това което предстои и за нас самите. Защото както всички знаем, това е нормалния ход на Живота с главно Ж!!!
"Той беше моя сродна душа от друг свят, която ме бе повикала да дойда в това семейство, и аз го бях направила." Елена Панайотова
"Бащите никога не си отиват. Отиват си синовете, за да станат на свой ред нечии бащи." Манол Пейков
"Решите ли да проявите смелост и да отворите тежките порти на тази книга, направете го насаме.
Останете у дома.
Изчистете се от страничности.
Настанете се удобно в себе си и си причинете всеки един разказ.
Оставете го да одраска сърцето ви, да стисне гърлото ви, да освободи сълзите ви." Алекс Александрова
Каквото и да се напише за тази книга ще бъде малко. За това и получава пълните 5 звездички от мен, та дори и те са и малко. Заслужава поне 10! Това са истории които докосват. Истории на хора, които са разкрили частица от себи си. Съкровени истории, които по един или друг начин, ни показват това което предстои и за нас самите. Защото както всички знаем, това е нормалния ход на Живота с главно Ж!!!
May 10, 2017
Изчетох всичко публикувано за нея, чаках я с нетърпение... Когато знаеш, че нещо престои времето различно тече.....
Пристигна преди седмица, извадих снимка с нас за разделител.... Дни не я отварям, само сутрин, минавайки през нея погалвам корицата.... сякаш бузата му мимоходом галя... Спомени от вчера се връщат.... решеше косите ми сутрин и връзваше плитки, научи ме да карам колело, шиеше панталоните ми, водеше ни палатка........
Какво правиш? - го питам днес...
Плача за теб..... И се смее. .. зная, че съм прекалила с изчезването и отивам да го видя.. ...
"Бащите не си отиват" - 24 нюанса на тъга и в пъти повече обич... Тя те усмихва, но повече те плаче...
Мярката ми за добре свършена работа.
"Бащите не си отиват".... и тежко на тези, които никога не са ги имали, не са погалени, подкрепяни...... та дори и шамаросвани...
Пристигна преди седмица, извадих снимка с нас за разделител.... Дни не я отварям, само сутрин, минавайки през нея погалвам корицата.... сякаш бузата му мимоходом галя... Спомени от вчера се връщат.... решеше косите ми сутрин и връзваше плитки, научи ме да карам колело, шиеше панталоните ми, водеше ни палатка........
Какво правиш? - го питам днес...
Плача за теб..... И се смее. .. зная, че съм прекалила с изчезването и отивам да го видя.. ...
"Бащите не си отиват" - 24 нюанса на тъга и в пъти повече обич... Тя те усмихва, но повече те плаче...
Мярката ми за добре свършена работа.
"Бащите не си отиват".... и тежко на тези, които никога не са ги имали, не са погалени, подкрепяни...... та дори и шамаросвани...
June 8, 2017
Колкото повече те е развълнувала една книга, толкова по-малко сякаш можеш да кажеш за нея.
Много се чудих дали да я чета. Поплаках си на премиерата, реших, че не знам дали искам да допускам тази мисъл да се роди в главата ми. Че баща ми някой ден ще си отиде. Не исках дори някой да ми намекне за това, още по-малко да свиквам с такава идея.
Започнах я плахо, прекъснах, после продължих. Някъде по средата разбрах, че нито това е книга за болка (по-скоро е книга за любов), нито някой е искал да ми каже, че някой ден татко няма да го има. Напротив, всички разкази ми казаха, че татко винаги ще го има.Защото бащите не си отиват, нали?
Най-прекрасен за мен е разказът на Тея Денолюбова. Харесвам я, откакто прочетох "Боян". Обичам да плача, особено от любов. А с нейните думи не мога да спра да го правя.
Прекрасна книга. Книга за любов, която е непреходна, която е много по-романтична и от най-романтичната, която просто Е, и дори смъртта не може да й попречи.
Много се чудих дали да я чета. Поплаках си на премиерата, реших, че не знам дали искам да допускам тази мисъл да се роди в главата ми. Че баща ми някой ден ще си отиде. Не исках дори някой да ми намекне за това, още по-малко да свиквам с такава идея.
Започнах я плахо, прекъснах, после продължих. Някъде по средата разбрах, че нито това е книга за болка (по-скоро е книга за любов), нито някой е искал да ми каже, че някой ден татко няма да го има. Напротив, всички разкази ми казаха, че татко винаги ще го има.Защото бащите не си отиват, нали?
Най-прекрасен за мен е разказът на Тея Денолюбова. Харесвам я, откакто прочетох "Боян". Обичам да плача, особено от любов. А с нейните думи не мога да спра да го правя.
Прекрасна книга. Книга за любов, която е непреходна, която е много по-романтична и от най-романтичната, която просто Е, и дори смъртта не може да й попречи.
October 19, 2018
. :)
"Бащите не си Отиват" е преживяване, което не смятах, че някога ще имам, но каквото се надявах да имам. Това е една искрена, болезнено откровена и открита книга, събрала историите, скърбите и мислите на "оцелелите".
Болката наистина никога не отминава, но когато знаеш, когато някой ти каже, че разбира от първа ръка какво е, че не си единствен с тези противоречиви емоции, чувства и мисли, тогава ти олеква поне малко и макар и временно.
Книгата е прекрасна и е като мехлем за душата, която е накарала да кърви още с първите редове. И аз съм ужасно благодарна на смелите души, които са решили да се споделят, не само с листа хартия, но и с всички, които ще прочетат историите им. А повярвайте, това споделяне не е лесно. Особено когато става дума за нещо толкова лично.
"Бащите не си Отиват" е преживяване, което не смятах, че някога ще имам, но каквото се надявах да имам. Това е една искрена, болезнено откровена и открита книга, събрала историите, скърбите и мислите на "оцелелите".
Болката наистина никога не отминава, но когато знаеш, когато някой ти каже, че разбира от първа ръка какво е, че не си единствен с тези противоречиви емоции, чувства и мисли, тогава ти олеква поне малко и макар и временно.
Книгата е прекрасна и е като мехлем за душата, която е накарала да кърви още с първите редове. И аз съм ужасно благодарна на смелите души, които са решили да се споделят, не само с листа хартия, но и с всички, които ще прочетат историите им. А повярвайте, това споделяне не е лесно. Особено когато става дума за нещо толкова лично.
November 10, 2019
Винаги съм го наричал "татко". Откакто почина, езикът ми вече не може да се обърне и го наричам с катедралното "баща ми".
(Марин Бодаков, "Баща ми")
Имам книгата от повече от година и все я отлагах - страх ме беше от болката, която обезателно щеше да ми причини, плашеше ме дори намекът, че един ден хората, които обичам най-много, няма да ги има. Едно от най-големите достойнства на сборника е, че е смел, със сигурност по-смел от мен и вероятно по-смел от повечето си читатели; че бавно, малко по малко и дума по дума, помита страха и го облича в обич.
Наистина, текстовете са неравни - в някои от тях изпъква повече гласът на разочарованото, гневното, обърканото дете, а в други водещ е този на автора, който владее думите със завидна прецизност и не оставя гласа си да се разтрепери въпреки силната емоция. В част от разказите дете и автор дори се омесват, но в тази нехомогенност откривам повече сила и достойнство, отколкото недостатък.
(Марин Бодаков, "Баща ми")
Имам книгата от повече от година и все я отлагах - страх ме беше от болката, която обезателно щеше да ми причини, плашеше ме дори намекът, че един ден хората, които обичам най-много, няма да ги има. Едно от най-големите достойнства на сборника е, че е смел, със сигурност по-смел от мен и вероятно по-смел от повечето си читатели; че бавно, малко по малко и дума по дума, помита страха и го облича в обич.
Наистина, текстовете са неравни - в някои от тях изпъква повече гласът на разочарованото, гневното, обърканото дете, а в други водещ е този на автора, който владее думите със завидна прецизност и не оставя гласа си да се разтрепери въпреки силната емоция. В част от разказите дете и автор дори се омесват, но в тази нехомогенност откривам повече сила и достойнство, отколкото недостатък.
March 11, 2022
Има книги, за които не е нужно да се пише, важното е да се преживеят ❤️
“Бащит� никога не си отиват. Отиват си синовете, за да станат на свой ред нечии бащи.�
“Бащит� никога не си отиват. Отиват си синовете, за да станат на свой ред нечии бащи.�
May 1, 2017
Изключителна!
March 28, 2021
Чете се лесно и трудно, защото историите са интересни, но всички са за това колко ни липсва той.
Хубава книга!
Хубава книга!
May 10, 2017
Сърдечно харесвам концепцията, много от авторите, графичния дизайн, оформлението, но темата не ми стана близка. За щастие моят татко е жив и здрав и не съм мислила какво би било, ако го няма. Около 1/4 от текстовете много ми харесаха, повечето не особено, може би темата е трудна и твърде сантиментална. Всъщност купих я след като една вечер супер уморена в мол�� прочетох разказа на прекрасната Райна Димитрова и на "Селото знае." избухнах в истински рев със сълзи и сополи наред книжарницата. Давам й 3,5 и продължавам да харесвам повече .
Отвъд всичко казано, истински щастлива съм, че такъв проект/поредица се случва и дълбоко уважавам идеята и труда на всички :-)
Отвъд всичко казано, истински щастлива съм, че такъв проект/поредица се случва и дълбоко уважавам идеята и труда на всички :-)
December 3, 2019
В него 24 автора описват емоциите и преживените моменти с бащите си, преди да си заминат. Някои са трогателни, други забавни, трети като монолози или разсъждения. 24 вида емоции, 24 различни бащи, 24 вида възпитание, 24 вида спомени, 24 разказа за това как бащите не си отиват никога.
December 24, 2020
Една от най-хубавите книги през моята 2020.
August 11, 2021
Започнах да си записвам кратки мисли за тези разкази, но осъзнах, че нищо особено различно не мога да кажа. Всички са тъжни, макар и някои да разказват с повече радост, други с по-малко, за своите бащи. Емоцията беше изключително силна и ми беше трудно да продължавам да чета книгата - прочетох я на кратки сядания, много такива, в продължение на доста дни, накуп не ми се получи.
Текстовете на Цветана Кръстева и Теа Денолюбова ме задавиха от емоция - много силни.
Мария Касимова-Моас - красиво предадена тъга, чувството за магически реализъм допълни всичко прекрасно.
Някъде след това спрях да си записвам и просто четох.
Текстовете на Цветана Кръстева и Теа Денолюбова ме задавиха от емоция - много силни.
Мария Касимова-Моас - красиво предадена тъга, чувството за магически реализъм допълни всичко прекрасно.
Някъде след това спрях да си записвам и просто четох.
August 15, 2021
this has a translation in english which im genuinely interested to read through sometime. my emotional state is in a funny place rn so i cried a lot while reading this lol, but definitely more so cause it was a lot about dealing with death and grief rather than the topic itself. reading this while im on vacation with my dad and brother is a big choice, given our slightly weird relationship. that was it for this diary entry, have a lovely day
June 7, 2017
Прекрасна колекция от толкова мили и лични разкази, че няма как да не те стисне за гърлото...
Няма нищо по-хубаво и увлекателно за четене от такива истории... човешки... топли... с много любов... разбира се, и малко или повече тъга, и по някоя сълза... и така...
Няма нищо по-хубаво и увлекателно за четене от такива истории... човешки... топли... с много любов... разбира се, и малко или повече тъга, и по някоя сълза... и така...
October 15, 2020
“� искам да ти кажа наздраве, искам да се напием, да излезем, да танцуваме, да те запозная с приятелите ми, искам да видиш колко много приличам на теб, колко обичам да събирам, колко ме е страх да съм сама, колко високо летя, когато съм влюбена, искам да чуеш колко заразително се смея…�
January 3, 2020
Специална, докосваща, истинска. Бутилирала любовта към бащите и от бащите. Препоръчвам я, въпреки че някои от историите хващат за гърлото и не пускат дълго след това... точно те са най-силните.
October 2, 2018
Прекрасно! Само това ще кажа.
May 28, 2023
Един сборник с две дузини силно емоционални разкази на български автори. Книга за бащите, които телом не са тук, но всъщност изобщо не са си отишли.
July 14, 2023
Ако някога ми потрябва да прочета какво трябва да притежаваш, за да си баща бих прочел тази книга отново. Това да оставиш такава сериозна (позитивна) следа в децата си е успехът, който всички желаем.
Displaying 1 - 30 of 54 reviews
Can't find what you're looking for?
Get help and learn more about the design.