ŷ������

“Един ден си забраних да се извинявам за неща, които не само че никого не нараняват, но и на друг не влизат в работата. Побеляването на косата ми, гражданското ми състояние, празната кесия, античният модел телефон и изборът ми на какво да се радвам не подлежат на ничий пряк или косвен контрол. Няма кой да ми попречи да се обичам. Понякога работя по толкова часове, колкото се наложи - 21 например. Цяла нощ, периодично заспивам върху клавиатурата. Понякога обаче се вдигам и отивам на кино по обяд. Е, и? На мен ми е добре, сенките под очите са мои, когато се сецна, боли моят кръст. Животът ми е посветен на това да се занимавам с любов с неща, които ме радват, и да отстранявам пречките от пътя към тях за себе си и другите. Не злословя, не завиждам, не се налагам, не се меря с никого. Колкото мога, толкова правя, това ми е мярката. Обичам да се възхищавам, любознателна съм, научих, че светът е пълен с новости, а животът е много къс - пълня си времето с обич, да не съм луда да правя друго?”
― Neva Micheva, Куфарът на брат ми: истории за пътя