ŷ������

Четях, без да дишам. Преди всеки разказ се подготвях, отлагах в сладко-горчиво колебание между предстоящата болка, която знаех, че ще последва неминуемо, но и нетърпението да изпитам финалното пречистващо облекчение; чувството, че не си сам. Не знам как се получава тази магия - историите се доомесват сами, втасват една в друга и се превръщат в книга. Уж тъжна, защото татковците вече ги няма и ни липсват, но всъщност мека и топла, приласкаваща. Отначало ми се струваше, че никой извън самите ограбени откъм бащи дъщери и синове не би имал потребност да прочете такава книга, но след като в интернет започнаха да се появяват откъси и очакването някак набъбна, едно момиче ми написа, че след няколко прочетени откъса е изпитала потребност да звъни на татко си по-често, да си говорят повече. Значи има смисъл да си ги разказваме тези истории. Въпреки че понякога се иска гигантска смелост да се върнеш в спомените си и за разръчкаш болката.