ŷ������

Колкото повече те е развълнувала една книга, толкова по-малко сякаш можеш да кажеш за нея.
Много се чудих дали да я чета. Поплаках си на премиерата, реших, че не знам дали искам да допускам тази мисъл да се роди в главата ми. Че баща ми някой ден ще си отиде. Не исках дори някой да ми намекне за това, още по-малко да свиквам с такава идея.
Започнах я плахо, прекъснах, после продължих. Някъде по средата разбрах, че нито това е книга за болка (по-скоро е книга за любов), нито някой е искал да ми каже, че някой ден татко няма да го има. Напротив, всички разкази ми казаха, че татко винаги ще го има.Защото бащите не си отиват, нали?
Най-прекрасен за мен е разказът на Тея Денолюбова. Харесвам я, откакто прочетох "Боян". Обичам да плача, особено от любов. А с нейните думи не мога да спра да го правя.
Прекрасна книга. Книга за любов, която е непреходна, която е много по-романтична и от най-романтичната, която просто Е, и дори смъртта не може да й попречи.