Невена's Updates

""Да, човек спи с ботушите, казвала съм го и преди, винаги е готов да си отиде."

Напоследък май ми върви на кратки книги, в които главният герой е особняк, на пръв поглед не се случва кой знае какво, но самата атмосфера държи в напрежение до последния момент. И така, в малък град на Север една сестра идва да живее при брат си и уж да му помага, като реално по-правилно е да се каже, че му слугува. Това е роля, с която е отраснала - винаги в грижа за някого другиго, с усещане за собствена незначителност, създадена сякаш единствено и само за да се подчинява. Искаше ми се да я хвана и раздрусам, да я накарам да се освести, но така бих била поредният човек в живота ѝ, който е решил да я наставлява. Така или иначе уж прекършеният ѝ дух към края на романа ще се окаже зловещо целеустремен. Говоря за жена, която иначе гледа телевизия без звук, но и без субтитри, защото и двете пречат на брат ѝ. Може би има много по-скандални моменти в историята, но мен това със субитритите ме довърши ("...тъй като брат ми постоянно твърдеше, че те създават почти толкова шум, колко и самият звук").

"От детските си години имах склонността инстинктивно да отстъпвам, вероятно защото знаех още тогава, че способността да се затварям в себе си е единствената ми дарба...".

Ако е свикнала с ролята да е невидима, то сега за пръв път ще се окаже център на внимание. Чужденка е за местните, не говори езика и всяко нейно действие се тълкува като вмешателство и заплаха. Постепенно започват да се случват неща, с които няма общо, но суеверието на градчето избива в това да ѝ припише едва ли не вещерски статут. Как иначе да си обяснят, че появята ѝ съвпада с полудяването на кравите, смърт на овца, мнима бременност на куче, птичи грип, та дори и с мана по картофите? Нейното отшелническо присъствие е злокобно, странно и я прави подходяща изкупителна жертва. Всеки неин мил жест или опит да се впише влошават ситуацията неимоверно.

Много ми беше странно когато се споменеше нещо от съвременността, защото усещането е, че действието е ситуирано някъде назад, по мое мнение едва ли не преди 1-2 века. Може би заради суеверието на местните, призрачната атмосфера и странните остарели порядки. Личи си, че Сара Бърнстийн е и поет, по красив и фин начин описва както природата, така и вътрешния свят на героинята. Не ни се налага да четем безкрайни диалози или да сме част от наситен сюжет, за да вникнем в начините, по които един човек се е оформил и да усетим какво преживява. Много ценни ми бяха нейните размисли и спомените от детството ѝ, които успяваха да внесат яснота в настоящето. Лумваха точно когато е нужно.

Разсъждавам върху последните глави от няколко дена и в мен остава усещането, че в тях е заложено повече, отколкото успявам да разбера. Това не ме отчайва - обичам когато става така, обичам книгите да са по-големи от мен, по-умни. Иначе защо са ми?

изд. ICU, превод: Ирена Алексиева"