ŷ������

Азът не може без другия. Опитът да бъде произведена собствена външност чрез взиране в огледалото е също обречено и обричащо усилие, тъй като чрез този акт се постига само някакво отражение, а не себе си��
Амелия Личева, „Истории на гласа��

Видях я в понеделник след работа. Беше първият ми работен ден в кафенето, а тя беше на противоположната ескалаторна лента, която свързва двете метро линии. Забелязах еднаквата прическа �� същата оранжева коса до раменете с късо бретонче. Беше необичайно, но не и особено странно, все пак бях поискала тази коса от фризьор, възможно беше желанието за този образ да се родило и в други глави. В следващите дни срещата се повтори, потрети и имах шанса да я огледам обстойно, да отбележа с нарастващ ужас и останалото �� устните, очите, дори носът, за който винаги ми бяха казвали, че е уникален, бяха същите. Минаваше винаги по едно и също време, вървейки в посоката, от която аз идвах, вероятно дори се качваше в мотрисата, която аз бях напуснала току-що. Погледът ѝ винаги беше забит в телефона, нито веднъж не ме погледна, което беше покана за мен да я зяпам безсрамно с нещо, което в последствие мога да нарека мазохизъм. Улавях се, че почти не мога да мисля за друго. В събота, макар да имах почивен ден, си намерих причина да изляза и да бъда точно в 16:30 на моята страна на тунела, но нея я нямаше, явно работеше също като мен само от понеделник до петък.

Работата в кафенето беше съвсем лека. Имах само две масички и три места на барплота, за които отговарях, и минималистичен сортимент. Продавахме скъпо качествено кафе и кроасани на работещи хора и затваряхме в 16:00. Марджът ни беше достатъчен, нишата ясна и добре посещавана. Само след два дни бях толкова обиграна, че можех да работя и на сън, което означаваше, че имах възможност да мисля за друго, но това не беше добре. Вместо да се занимавам с дългия списък идеи за книги, които от години едва побирах в главата си, аз мислех само за нея �� коя е, как беше възможно това, какво означаваше тази едностранна среща (защото тя явно не подозираше за моето съществуване) и трябваше ли да опитам да говоря с нея. Към края на втората седмица не издържах, затворих кафенето 10 минути по-рано и притичах до метрото. Малко след 16:00 часа застанах до входа към моята ескалаторна лента с поглед към края на нейната. Бяхме се разминавали винаги в средата, винаги по едно и също време. Тази точност не ми се беше сторила необичайна на фона на останалото. Изчаках до 16:30, после до 17:00, после още малко. Тя не се появи. Хората ме зяпаха, въздухът тежеше, лентите се превъртаха с протяжно отчаяние. Стана ми лошо и едва се прибрах, сдържайки сълзите си, оформи ли се кой знае защо.

Вечерта препрочетох всичко, което имах по темата: двойници на Борхес, Кортасар, научни трудове за сянката и така нататък. Винаги имаше някакво разминаване �� дали във времето, в нагласата, в реалностите, които двойниците обитаваха. Ние се разминавахме единствено в посоката. Дори стилът ѝ на обличане беше идентичен с моя, осъзнах на следващия ден, когато, прихваната от огражденията на моята пътека, я видях отново от другата страна, както винаги прегърбила шия над устройството си. Имаше торбички под очите, хоризонтална бръчка между веждите и изглеждаше страшно изнервена. Извадих огледалце от раницата, погледнах лицето си, извивайки шия нагоре към осветлението, от което образът ми придоби приятна гладкост. Усмихнах му се. Някой се блъсна в мен, бях блокирала пътя с доволството си. Това беше стратегията �� разграничаване. Когато се прибрах, прерових гардероба си и приготвих няколко закачалки с тоалети �� панталони, поли и пуловери в класически убити цветове. Всичко пъстро, ярко или необичайно като кройка натъпках в кашон, от който планирах да се отърва в най-скоро време. На следващата ни среща се почувствах много по-силна от нея, черната ми униформа беше щит, но не беше достатъчно. През уикенда отидох на фризьор. За да ме боядиса в желания естествено рус цвят, той трябваше да обработи косата ми няколко пъти със силен пероксид, за да се отърве от оранжевото. От това косъмът изгоря и започна да се къса на половин дължина. Без да трепна, посочих един от плакатите на стената и излязох от салона с къса момчешка коса. Ликувах и нямах търпение да се покажа на безразличната ми близначка, която, освен всичко друго, очевидно имаше проблем със зависимостта си към телефона. Реших че това е още една възможност да създам ярка разлика между нас двете и вкарах SIM картата си в една стара Nokia, а новият смартфон качих в сайт за продажби с толкова ниска цена, че намери купувач само след 10 минути.
Затова пиша това на хартия. Еуфорията ми не продължи дълго. С времето започнах да ѝ завиждам за незнанието, за това, че тя съществуваше сама за себе си. Беше запазила прическата и цветовете на дрехите, които и двете харесвахме, тоест ми ги беше отнела. Аз се опитвах да се убедя, че съществувам самостоятелно, но бях просто реакция, а съзнанието за двойничката не ме напусна, макар и сега да бяха нужни няколко по-задълбочени погледа, за да бъде забелязана приликата между нас. Завиждах ѝ дори за смартфона, който явно непрекъснато търсеше вниманието ѝ, докато на моята стара Nokia звънеше само майка ми.

Единственото, върху което имах истински контрол, беше изражението ми. Тя често, всъщност почти винаги, се мръщеше, крайчетата на устните бяха преждевременно увиснали. Моето знание за нас, колкото и да ми тежеше, имаше предимство. Научи ме да поддържам ведро изражение, меки очи и полуусмивка по всяко време на денонощието като начин да се отлепя от приликата с нея. Няма да изброявам всички случаи, в които това ми донесе блага, за които не съм вярвала, че съществуват за мен, не само на работа, но и в личния ми живот. Убедена съм, че дори насън се усмихвам �� леко неудобно ми е да питам любовника си, но мога да се обзаложа, че е така. В кратките моменти, в които спра да го правя, кошмарите се завръщат. Кошмарите винаги са едни и същи �� тъмна убеденост, че тя знае за мен и че в момента пише, за да ме накара да пиша, че когато се събудя, ще се събудя в нейното тяло, в нейния живот, в който аз не съществувам. Разбира се, още няколко пъти направих опит да я пресрещна, но не се ли намирах на моята лента, тя просто не се появяваше, от което напрежението в тялото ми ставаше непоносимо. В един момент се отказах от това и се върнах към усмивката, с която посрещам срещите ни �� всеки ден в 16.30 между двете метро линии, а и всичко останало.

Няма да те загубя във свят, построен така лесно за губене.

Никаква милост, казва науката, мисли и изтръгвай ненужното.
Мисли коя нужда във теб ще се спъне в поредния бурен
и има ли смисъл от принципи, построени върху подреденост,
когато подреденото е само мутация на непоносимия хаос.
Нали синхроничност е малко по-симпатичното име за апофения?
Не, няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене,
няма да те затворя във дума, във нещо, което може да бъде обяснено,
съответно и крайно, и после забравено във яснотата си.
Никакви тъжни залитания по наивни системи,
никакво време и милост, казва науката,
мисли и изтривай.
Няма да те загубя във свят, построен така добре точно за губене
и ако за нещо са нужни илюзии, то само във вид на безумни съюзници,
охраняващи мястото, където приличаш, без никаква милост, на Бог.

Колко е хубаво да съм тук, където се произвеждат облаците. И моето присъствие да е достатъчно, без действие, за времето.

Започна със това, че се научихме да сме сами
и ушните канали се покриха с мъх, дотолкова
че даже музиката не успяваше да пъхне палец
в пещерата с все по-едри, нервни сталактити.
Там се заселиха сирени на коли и непонятни тракания,
съдбите на случайни хора, боклуджийски камиони,
въпросите какво да правим с прекомерното вълнение
и как да продължим да бързаме, щом все налага се да чакаме.
Гълъбите се превърнаха в летящи плъхове, площадите
се свиха заплашително, подостриха се всички  ръбове,
кожата ни изтъня, на никого не се обаждахме,
водата беше с послевкус на плач, изчезна мнението ни
по темата за вечното и всичко можеше да е метафора,
и всичко бе възможно, но и непрекъснато се клатеше.
Гласовете постоянно ни говореха с езика
на загубата, с формуляри, сътресения ��
безбожно отегчителни, но треската на тази география
ни караше поне да се опитваме да ги обичаме.
Под погледа им клетките се преоблякоха
в подарените им дрехи. Но не успяхме да забравим
своите и заради това не спряхме да се плашим.
Прелистихме баналността на всички обяснения,
които са налични и това остана ��
като състояние, но и като вид спасение ��
да се страхуваме от всичко казано, да се
срамуваме от крехките си части. Тишината
да капе от тавана и да се втвърдява, но да знаем,
че колкото и да е достоверно и достойно  мястото,
то не е единственото място
и със сигурност не става за живеене.

Искам да вярвам във нещо.
Нещо, което е извън хода на времето, тоест нещо, което е било или не може да бъде.
И в двата случая нещото не подлежи на промяна, стига да има поне двама, които да носят в единомислие същото.
Иначе навсякъде, дори и там, дебнат опасности �� деменция, алкохолни натравяния, консумация на наркотици или дори банални хормонални промени. Фантазията, уж толкова мощна, всъщност е най-лабилна, срива се дори при съвсем леко повишени нива на кортизол. Как беше онази история за тъмната гора, в която се заклещи слънцето? Именно.
Архитектурата е начин да запазиш онази част от историята, за която има най-общ консенсус. Там, където архитектурата съществува, усещането за стабилност често достига една константа, достатъчна за изграждането на съвършена колективна илюзия. На тези места хората живеят сякаш никога няма да умрат и умират така, сякаш не вярват в случващото се, по същия начин се държат и близките им. Само в процепите между тази стабилност се намират истории и най-добрите истории са винаги страшни и възможни.
История 1: 1983 гимназист от забутано швейцарско градче се опитва да пренесе оръжия и експлозиви към Палестина и изчезва някъде по пътя.
История 2: шумовете между две радиостанции са гласовете на мъртвите
История 3: един океан плувал в друг океан и

Аз съм тъмното, от което се страхувам. И светлото, от което се страхувам, също.

Добре че има свят извън мен. Толкова много пространство за изследване.