ŷ������

Мека светлина, мека като влажна хавлия, която подаваш на друг.

където не искам да бъдем.

Опитвам да си спомня, но колко недостатъчно.
Единствено ръцете ти стремително течаха. 
Изсъхваше земята, небето се отваряше,
човешкото настръхваше и в миг се изпаряваше.
И аз не одобрявах, и тихичко се давех
във глупави фантазии за многократно преминаване.

Опитвам да си спомня какво възбуди погледа
и колко близо бе, и колко беше многото.
Но плувам в сушата, а ти, ти знаеш сам
какво е да преливаш в друг каквото всъщност нямаш.
Така се движа към забравата, и да �� така оставам
на мястото, което продължаваш да ми даваш.

Моята Швейцария:

коридор, който изтрива входа си и всички изходи, опиянен от безсмислената си топография, възможна единствено в затворено пространство

Преди година писателката Е, отвратително прозорлива, ми поиска списък с всички улици, на които съм живяла. Не защото този списък ѝ трябва на нея, а защото трябвал на мен самата, за да си изпращам писма. Писма за мен самата, която все още живее на тези улици.  Добре, казах аз, и зачатках по клавишите, движейки се обратно във времето. Бързо запълних имената на улиците, които са скорошни и незначителни, нямах проблем и с адреса на детството ми, разбира се, прибавих и един адрес, който щеше да бъде забравен, ако не беше една щастлива случайност от преди няколко месеца със здрави мнемонични (и други) муслули. Между тези улици зейнаха дупки, маркирани със скоби, запълнени със сладко от кайсии, или поне така ми се иска, които толкова ме уплашиха, че ги изоставих.
(Адрес в Русе, където съм живяла до 2 годишна и където по-късно прекарвах летните ваканции, в близост до парка, след който се простира �� голяма и безмълвна за мен �� река Дунав)
(Студентски град, блок ?)
(Общежитие в Магдебург)
(Едностаен апартамент в Магдебург, който населявах сама съвсем кратко, но където имах японски футон и където се храних единствено с овесени ядки)
(Улицата, на която се помещава жилищния комплекс за стари хора Egghölzli в Берн, където живях почти година в единствената стая за гости, предназначена за роднини, които искат да прекарат малко време в близост до старците си; такива посетители явно липсваха, защото никой не ме попита кога ще се изнасям, нито кого точно посещавам)
(Адреса на мансардата в ужасяващото за мен тогава градче Grenchen, неуютно разположено в дълбоката сянка на планината Jura, разполагам с точен телесен отпечатък на тази сянка, но нито ъгълче спомен за мебелировката или как живях там)
Бих могла да заместя скобите на някое от петте бели петна в паметта ми с информация от картите Гугъл, вероятно ще ми е лесно да локализирам местата, следвайки спомени за това, което ги е заобикаляло �� гари, спирки, паркове и т.н, спомням си също сравнителната им позиция в съответните градове, но тази стъпка би се усещала като използване на пищов по време на изпит, а аз никога не съм можела да работя спокойно с оръжия. Неспокойствието от незнанието ми е поне познато, тялото ми може да се справи отлично с него. И така минава цяла без писма, до момента, в който една щастлива случайност пъха в ръцете ми книгата на Жорж Перек Мислене/подреждане, изд. КХ, любим писател и майстор на деконструкцията и списъците, освен всичко друго. Изяждам книгата с вкус на заешко, морски език и телешки момици (не е метафора, в текста е), признавам си, че съм начинаещ, завинаги и все още така отвратително неопитна, че вече не си намирам място от вълнение. Трябва да продължа списъка, по Перек, триъгълно, любовно, и както каза Е. �� със сигурност би ми харесало. Не, казвам ѝ аз, после се сещам за тениската Не ли?, която аз измислих. Сещам се за и за моята щастлива случайност, която обръща внимание на всеки когнитивен дисонанс, и се заклевам да се науча да си спомням и да се обичам и да пиша на скобите.

Да реша това уравнение.

Да пишеш писма означава да се опитваш да упражняваш контрол върху бъдещето, затова и се противя на импулса си. Аз пиша думи, които вероятно ще загубят меродавност след няколко хвърлея на паметта, но писмото ми ще ги държи живи изкуствено. Светът се променя и аз ще се отдръпвам в себе си все повече, но за моста към теб няма да търся опора в езика. Ще ти разкажа „сега�� по друг начин, възможно най-чисто, ще позволя на сега да си отиде, за да бъда аз и също да бъдеш ти. Последните две тежат еднакво, нали знаеш, ние сме едно тяло.

Не сме.

Продължавам да се стряскам от думата мамо.

Сънувам Карандила, горите ѝ, заклещени в мъгла, каквато там не пада. Лангенталска мъгла, която ти избра.

Защо, мъниче?

На снимките ни заедно приличам на дете. Едно само малко по-рано произведено дете, очукано тук-там.

„защот�� движението им започва там, където свършва��

Khôra-та е спокойствието. Чете се и като кора. Мъниче, как ме разпукваш.

Учителките продължават да ме харесват, само дето сега те са твои учителки.

Щастието няма да ни спаси от нещастието, нещастието няма да попречи на щастието.

Единствено забравянето ми причинява паника. Забравянето е твоето порастване.

пият вино, ядат хляб, слушат тишината

mare nostrum маре ти непоносиньо недостигащо ни наше езеро сълзящо чернокопно сладко дом на пеперуди лунни затъмнения пътеки айвазовски танкове насилено от сол заченало студено и море и ти полегнало изронено миришещо на невъзможна смърт смърдящо иначе и чисто в перестта невинност безразсъдно дърпащо нанизано на тънки колчета към времето с глава на птица маре плуват край медузите и всички наши времена и образи привидно мъртви морски чакащи ни от години във едно докосване пищящо свършващо ужилване за повече за повече за повече

Тук сме всички: експерти по тишина,
изболедували своето здраве,
оздравели колкото трябва
за да не ви трябваме.
Тук сме: твърдо останали
меки отвътре, удобно забравящи,
легитимирани от съмнения, както и
други органи на вселенския ужас.
Възбудими по никое време,
каквото всъщност е времето,
готови сме да не служим.
Никой нищо не учи, както е ясно,
но поне някакъв вид приемственост
в оформянето на бедни лингвистични конструкции.
Кой е никой, защо му е времето?
Може да се зарадвате. Ще се самозабравим
като специалисти по всичко на нищото
с разхвърляни предиобеди,
нервни вечери и „защо��-та във дипломите.
Тук сме: няколко перести облака,
облакътени на плота до бездната,
adieu и наздраве.
Тук очакваме точно колкото трябва,
за да не ви трябваме.
Но още по-малко вие на нас.

Моя личен голям Изток, пламтящия край на студена Европа, изтока на целия студен космос, там, където животът се състои от непрекъснато събуждане и раздразнение, където сутрин има светлина, където светлината дори се подразбира от фонетиката, а липсата ѝ е просто невинна случайност, наречена агресия и има вкус на черно мляко, на топло и сладко черно мляко, което изпълва устната ми кухина, докато устните ми оформят мисли, без да знаят точното име на екстаза.