Нели Станева's Blog, page 14
June 2, 2024
May 31, 2024
May 30, 2024
Айку
Кавал
и мириса на печено месо.
Хладина, която си отива винаги.
И понеже вселената за пореден път ми отказва волевото боравене с пространството и като цяло избора на живот, то аз се заклевам � не напук на нея, а поради уважение към същата � да пазя вътрешната свобода.
И гларуси
пък.
May 25, 2024
В реда на не-нещата
Вероятно е наред, че единствено проникната
съм цяла, вероятно е логично както и отдалечаването
и няма как да свикна.
Биологичен нов ред, изписан с почерка на лекар,
и така неразбираем за страха.
Вероятно е наред, че цяла се страхувам повече
от вероятните разкъсвания,
от това, което вече знам, на по-широко разпростряло се.
Че липсата на болка е отворила
рецепторите за отровата на спомена за болка
и няма как да свикна.
Вероятно е наред, че тялото
нарича страховете си любов, когато е погалено,
с което, пораде реда на този жест,
то няма как да свикне.
May 22, 2024
Off to 1
„Уморени са много от хората,
твърде дълго са гледали в себе си�
после изобретили социалните мрежи
и сега какво, по-добре ли е?
Уморени са много от хората,
твърде дълго са търсили себе си �
място за себе си �
в чуждите образи, в непропускливите чужди животи.
Още тайландски
Тайландките си поръчват жасминов чай.
Няколко месеца по-късно е същото, но този път оставам по-дълго и след чая идва виното и дългите им цигари. Усмивките им, с които се усмихвам аз.
Гърдите им задължително висят отвъд каквато дреха носят. Отдъхвам си. Не съм obscene, не съм и на сцена.
Тук съм дори почти невидима и свободно наблюдавам част от ДНК-то си.
Възбудена съм от тази чужда близост.
За нервите и мускулите, казва езикът, който е повече акцент, отколкото език. Отпускам се.
Акцентува върху ориз, върху прегорял захарен сос, зеленчуците напомнят винаги водорасли на вид, а на вкус � нещо архаично, нещо, което няма да съществува в близкото бъдеще. Трябва много бързо да се запозная със сестрите си, онези в мен, които не са мисъл.
Лаболас
Лабилна лабиа
лоб животински лаб
лаборатория
биковете на баба
боядисвам косата но беше
биковете бягат към бялото
виждам ги ясно
в червения цвят
По следите на загубеното време
Цялото загубено време е в мен.
Цялото време, оставено да бъде загубено, защото не съм понесла интензитета му.
Когато по време на полет минавам покрай облачните владения на боговете, усещам отдалеч как те ми завиждат (усещането не е неприятно, а е като леко стипчиво вино около небцето, посрещнато от соковете на Шостакович). Завиждат на човешките ми недостатъци, на невъзможностите ми, на всичко с „не� отпред, всичко, от което се опитвам да се отърва.
Какво бих била без жаждата?
Нежива, като тях.
И все пак, моля се да продължавам да губя без да забравям.
Отваря се процеп, разкриващ същоцветните Алпи, които са мои владения, владее ги погледът ми откъм женевското езеро, който не се откъсва от своето място.
Една и съща мисъл винаги � щом летенето е възможно, то всичко е.
Това с времето също.
Книгата още не съм чела, защо?
May 15, 2024
Тук съм
Признавам � носталгията ми по един друг, по-тих и по-бавен свят е неизличима, изисква тотално предаване. Радостта на интелекта от всяка нова отворена врата към една възможна и фантастична в очите на детското ми аз реалност е твърде непостоянна и, много по-важно, не се усеща добре телесно. Не понасям социалните мрежи например именно на телесно ниво, чувството на пребиваването ми там предизвиква все по-често негативни реакции от спектъра на гаденето. Дълго време мислех, че проблемът е в мен, че аз не успявам да намеря двустранността, баланса между общуването и претоварването, но вече ми се струва, че такъв баланс не може да съществува в моята нервна система. Истината е, че общуването, което желая, не може да се осъществи на тази плоскост � буквално плоскост, която е обаче твърде необятна и размива дори двуизмерните контури на всичко, което има значение. Другата истина е, че се интересувам от другите, тези, които са ми любопитни, но не и близки, само на нивото на това, което творят. Всякаква друга информация извън съзидателната им персона ме натоварва, или честно дори вбесява, разваляйки вкуса на фантамения артистичен обмен. Претоварва ме и нужната от полярност, която ми е неприсъща, тягостното чувство за непринадлежност заради неспособността ми да оставам в един полюс, лагер, мнение. Позиционирането чрез отричане, караницитр и смешните его плевели, които растат и в най-хубавите почви. Не мисля, че тези неща съществуват заради хората, както и не мисля че гаденето е присъщо мое състояние. Технологията изкарва всичко това на повърхността и вече нямам надежда следващите ѝ стъпки да бъдат по-милостиви към човешкото. Желанието да стъпя извън този свят досега потисках със собствената си история, с факта, че вече съм го правила, че вече съм бягала от средата (литературна), която ме отвращаваше, че се крих десетина години, отричайки дори нуждата си от среда и от писане, със знанието, че не е това начина, също със съзнанието, че другите не са виновни за света, който е. Но дори и човешкия фактор да е наред, начина да прибавя себе си към уравнението не е правилен, формулата трябва да е друга, и ако не съм я намерила досега, то това не значи, че не съществува. Съвсем наясно знам какво включва тази формула, но съвсем беззащитно позволявах на света да окачествява това знание като мечтаене, вече твърде дълго, и вече е нетърпимо.
May 10, 2024
Хвани гората
Никога не достига, никога не я достигаш, защото не стигаш. Между ръката и картите на гугъл пада дърво номер 71, номерирано с флуоресцентна боя. После още трупове, истинско гробище, където си се осмелила да потърсиш покой. Потиш се в жълтия дъждобран, отдавна не вали, но не можеш да го съблечеш, ключа за колата е там и какво ако падне в калта? От къде се появи този ключ и къде е колата? Едри следи от чудовищни гуми грачат С размазано лице излизаш на някакво поле, над което два едри екземпляра мишелови говорят естествения си език, но ти прочиташ следната картина: детето ти, прихванато с острите им нокти, се носи над главата ти. Можем после да ядем сладолед, казваш, и детето се връща в очертанията на усмивката си. Изкачвате един хълм, внимаваш да не се отдалечи твърде много от теб, да се отдалечи в естествения си език, с който говори на цветята, да се скрие в пръчката, която носи, за да разкъса тишината, в която го чувстваш най-добре. Гората се отдалечава, но пръчката влиза в багажника.