ŷ������

слънце шири се насам натам наново  тъпан тупа прах от зеницата му а ореолите прозявки се събират във изтръпване така ще бъде все така със шушка захар ще се храни въздухът и тъмна ледена вода ще влиза и зелено ще е в шлица на нощта два часа макс и ум ще пие който е повярвал и не е видял и дъжд ще щапа по отворите във времето и ще ги затваря и така ще бъде повече за да престане да брои ще е повярвал слънцето ще е

Ръцете, които ме хващат, след като съм паднала от тъмнината, са мъжки, разбирам това точно в момента, в който изплаквам първия си дъх, разбирам го, защото с първия дъх вдишвам света, но за кратко ми е дадено да помня и аромати от други животи и светове. Така миришат сълзите на камъните, така мирише мъха по гредите на разрушените къщи, така миришат сърцевините на студените газови планети, от които събирах материал за съзнанието си, така мирише и ракията, която баща ми е пил тази нощ. Ръцете му ме приветстват с радостните конвулсии на сухи, треперещи фаланги, но аз усещам другото, усещам най-тихото послание на кожата, която пренася молекули тревога към мозъка ми. Това е по-важно от първия глад, за който нямам дори сетива, това е първата храна, която получавам, в чинията на лицето му с изпъкнали, вечно влажни очи, които все още не мога да видя, тъй като моите са покрити с пелената на смъртта. Отговарям му веднага с още повече плач и той се смее, той се тресе, целият свят се тресе, научавам, че сътресението е нещо хубаво, аз ставам хлъзгава и захватът по-болезнен, достатъчно стегнат, за да се противопостави на хлъзгането, това е моята собствена обвивка от мазнини и околоплодни води, която ни разделя и го кара да се страхува да не ме изтърве. Бученето зад главата ми нараства до това, което по-късно ще нарека срив, така бучат горите, когато зад тях се сриват планински масиви, листата подемат ехото и го оцветяват в тъмнозелен вятър. Това е шумът на чуждия елемент, който винаги е заплаха, дори когато помага, както в случая, сега акушерката прерязва пъпната връв и аз забравям за тук, за пътя, за целта, забравям всичко, а майка ми точно в този момент губи съзнание, както ще разбера много по-късно, естествено никой няма да си обясни връзката, както и аз самия цял живот няма да я разбера, а сега, когато я разбирам, нямам какво да правя с нея.

За пръв път тази година соларните лампички на балкона присветват крехко привечер. Не константна тишина светлина, а опит за такава. Първият ден на годината тук, облизан с достатъчно влажни фотони, за да събуди тези лампички. И мен. Обикалям гората, ледени парчета сред калищата, шушнещи мъгли в храстите, но слънцето се подува, обещава, аз продължавам. Продължавам, защото така искам, защото това е моето  категорично решение, подарено от слънцето. Твърде дълго мислих за онези, които не продължават. Не зная защо съм такава, защо обсесивно преживявам всяка бегло свързана с мен съдба, сякаш е част от моята. Когато не пиша, тази особеност на психичната ми конституция се усеща като отвратителна загуба на време в най-добрия случай, или като смърт в останалите. Когато пиша, всичко неприятно се намества удобно и хармонично, и категоричността на желанието ми придава смисъл на всяка крехко премигваща светлинка.

Обичам те, тяло в мъглата, непълно,  измислено тяло, удобно, оформено с нетърпение кресло за това, което вече съществува, което е било преди теб и е след теб, и ще седне и ще мине през теб, за да обича, за да обича нетърпеливо мъглата, непълното и измисленото.

Някой е изхвърлил усмихнат хладилник от космоса.

Видях тъмното ти в дупката на риза,
която няма да закърпя и във формата
на тялото, навело се над огъня.
В пропадането на гласа ти в ниското,
когато се изправяш от леглото.
Не подозирах, че ще ми хареса толкова.
Видях го после в начина, по който
изрязваш от замръзналия въздух думи
и по рязкото прескачане на моите.
В неспокойните власинки по пуловера,
за които съм увиснала, в движението
на ръката, която обладава болката.
Не подозирах, че така ще ме обърка.
Разпознах го във вкуса на ястие,
което няма да ти сготвя, във подправката,
с която притъпяваш търкането
на чудовищния свят по кожата ти.
Видях го после в няколкото тихи фрази
на веждите и на челото, как обличаш
дънки от естествена история
и как прозира в тях под погледа ми
стегнатото утре. Аз вероятно мога
само това �� да виждам преобърнато.
Не подозирах, че ще ми е вкусно.
Видях тъмното ти в биологията,
поднесена на едри хапки, после и в боравенето с дребните неща, например
задръствания и екзистенциални кризи,
които аз не съм забъркала, и новините.
Как мълчаливо сутрин се издигаш
над опита, над опитите ми за категории,
как вечер до последно си несигурен
дали си се прибрал наистина
и не разбираш радостта ми. Липсата ти,
оказва се, е тъмен цвят, изтриващ всички.
Не подозирах, че така ще ми отива.

Аз оцелявам,

но достатъчно ли е, за да ме обичаш.

Оцелявам в черно поло,

в червените бразди по кожата,

в упоритото мълчание,

все едно че никога не съм умирала.

Все едно че никога.

Исках да завърша годината без равносметки, плавна и естествена като природа, защото намирам щастие единствено в този непринуден начин на живот. Новата година за природата в тази част на света и за мен започва едва през пролетта, в края на март, след катарзиса на събуждането от зимен сън. Но вече не съм сама на тази планета, не мога да се затворя в собственото си времеусещане.И чувствам как нещо се затлачва, запушва кръвоносните ми съдове, как трудно дишам заради несвършеното. И тази 2025 в мен, 42-рата на живота ми, явно не желае да започне при такива условия. Затова ще напиша този текст. Не само ще го напиша, но и ще го оставя тук, заради грандиозността на разгрома ми.

Разгром. Аз съм човек. Жена, което не е същото. * ако това твърдение ви ядосва, заповядайте на дуел.

И все пак, прекарах по-голямата част от годината без това съзнание. Цялата година беше изпълнена с трудности, такива, които преди пет години щяха да ме съсипят, но въпреки това бях по-щастлива от всякога. Странно, нали?

Поредната година, в която не написах романа си (вече ще трябва да му слагам главна буква). Поредната, в която го започвах наново повече от веднъж (няма да броя колко пъти, за да не се натъжавам). Но и поредната, в която не се отказах от него, а това е успех. Не се и отказах да търся гласа, който е правилен за тази история. Плаках толкова често по темата, че със сигурност вече мога да работя във фабрика за сълзи, и със сигурност не съм същата, а това е единственото, което ме интересува, което интересува и книгата. Нищо да не е същото, каквото е било. Дори си признах, доста късно, че ще ми трябва опора, някаква структура, някаква зададена подреденост, защото мисълта ми е твърде хаотична, за да поддържа хомогенност през толкова страници, а аз зная отлично, че нямам желание да пиша каша, които да наричам роман (за това си имам блог). Мразя структури от дъното на душата си, но да приема да ги използвам в случая също беше промяна, тоест беше нещо хубаво. Хубаво беше и как в края на годината намерих една допълнителна причина да напиша тази книга, причина, която беше тук през цялото време, но аз не я виждах. Не съжалявам за нищо. Мога дори да го изпея вече, толкова силно го вярвам.

Пътувах и искам това да продължи в същия ритъм и с други разстояния. Еднодневните пътувания с влак из Швейцария до някой град, където имам снимки, вече отдавна не са ми достатъчни. Апетитът както винаги идва с яденето. Стръвно мечтая за все по-далечни места с все повече време.

Скърбих много повече тази година. Отидоха си хора, които по една или друга причина (или дори без причина) ме дръпнаха в минорните низини на собствената ми биология. Колкото и безстрашна да се чувствам, крехкостта на човешкото тяло винаги ме хвърля в неприятен ступор. Новото е, че знам какво е нужно, за да изляза от там. Какво е нужно винаги. Смяна на перспективата. Лесно, нали?

Всъщност научих, че щастието не е задължителна част от красивия живот.

След най-тежкия период на страхтрауружас, имунната ми система се срина за пръв път от началото на 2022-та и клекнах пред някакъв безобиден вирус, който обаче остана дълго в мен. Кой знае какво беше, вероятно моята собствена крехкост, която искаше да ѝ обърна внимание. Само че точно тогава излезе книгата, книгата, която обичам толкова силно, че понякога ми се иска да спра да пиша, за да мога да я обичам още повече. Не само това, тогава се случиха и други вълнуващи неща (Адам! Съсбог!), най-вълнуващите на годината, но аз минах през тях с умората на тъжен лодкар, който само закарва тялото си до съответното място, но почти не го вижда. Отказвам да търся смисъл в това, защото: природа. Защото не всичко има дълбок смисъл, обяснение или оправдание. Повечето неща всъщност нямат.

Все по-силна убеденост, че не мога да си губя времето. Всъщност вероятно мога, но не искам, нетърпимо е. Философски приемам загубата на време като много необходима съпротива срещу диктатурата на кухата ефективност, но вече не мога да играя тази игра, твърде дълго съм я играла. За какво е времето, освен за да се губи? Оказа се, че другото е твърде важно. Моля, дайте ми всички неврози на света, знам как да се справя с тях, но не и дейности и занимания, които не ме интересуват.

(Да мислиш за себе си наистина е страшна дрога, от която настроението сериозно се повишава. Не мисля да си я позволявам скоро отново, заради горния параграф. Но първо времето трябва да започне да тече.)

В началото на май участвах в доста интензивен двудневен фотографски уоркшоп. Това беше най-ниската точка на годината, но помня и удивителното усещане след това, доволството и гордостта, че съм я преживяла. Бях се разпадала дотогава, тялото ми отказваше на много други по-важни места и аз не му обръщах внимание (здравей, Брюксел), но това беше друга хава. Швейцария беше загърната от сив плащ на отказваща да си отиде зима. Във фабриката, където снимахме, нямаше отопление, подът беше мръсен и мокър. Девет часа на ден упражнявах волята си да не се откажа. Всяко огъване на тялото разкъсваше кожата ми, караше въздуха да ме хапе, усещах захапката му в костите си. Всяко вдишване беше глътнат плач. Вечерта след първия ден всички отидоха на вечеря в шикозния ресторант на хотела в хубавия бароков град, аз се скрих като ранено животно в стаята си и плаках. Плаках, защото бях толкова уморена. Защото умората се усещаше като смърт. След това започнах да спя по десетина часа на нощ и за много кратко време се възстанових.

След почти трите месеца хибернация, се събудих в животоспасяващо лято, което беше едновременно и пропуснатата пролет, която сама си отвоювах. Борих се като войник. Съм. Стана ми ясно колко от страданието си съм създавала сама. Реших да не се питам защо. Реших да екстернализирам врага. Засега е необходимо да остана на повърхността.

Беше дом, стараех се да забравя, че е временен. Беше топлина, вътрешна, творяща. Обонянието ми се върна, радостта от движението също и станах безсмъртна отново. Трябваше да подстрижа косата си, за съжаление, но засега не намирам друг начин да се освободя от досадните наноси на неприятните неща.

Лятото никога не ме разочарова. Дори не мога да кажа, че го обичам най-много от всички сезони, обичам, ако трябва да използвам този глагол, всички еднакво, но винаги мога да разчитам на лятото, докато другите са непредсказуеми. Как кръвта ми кипи още от ранна сутрин, еуфорията, с която се събуждам и силата, която имам до полунощ. Освен това лятото, особено лятото на юг, е бунтар, който не позволява прекален фокус върху сериозността. Когато стоях на плажа (плажовете) с нагънат от солената вода тефтер, с кафе в пластмасова чаша и пулса на прародителя в краката ми, с тялото на копнежа до мен, си мислех, че бих искала да живея така завинаги. Писах много, много малко от многото има смисъл, но това не е от значение. Лятото е дзен, който няма да бъде постигнат в този живот, освен за много малко.

Освен за много много, може би. След това стана още по-хубаво. Барселона и есенна София, после бях толкова заета с галерията (която искам да напусна, защото ме поглъща, а аз не искам да бъда погълната от какво да е), че забравих да усетя настъпващия студ и заплахата му. Бягах срещу него, бягах в мъгла, в сняг и в липса на време, бягах срещу наратива на загубата, срещу “тов�� е така и винаги ще бъде така��. Устните ми сега се свиват в гримасата на упоритостта. Завърших годината с дълго вървене, през което изслушах всичките си любими петдесет и колко парчета в спотифай. Наивна, ендорфинова, крехка, плавна и нервна като природа, уплашена, защото всичко е същото и всъщност не е.

Над мен и като пукот тих.

Една промушена в ръкав ръка ми стига.

Една петниста ябълка,

мъглата за закуска,

бялото във календара му.

Ситен прах около камината,

скреж и светлосиво,

невидими движения на въздуха,

без който би могъл да мине.