ŷ������

Пали ти свещ, прислажда на кръчма,

отваря вратата: танцуващи мъртви

със стогодишна от сутрешно шоу, която

всяка сутрин на гладно се моли.

Повтаряй!

После жаби и бесни щурци, после

гладни космически разстояния��

и привкус на люспи, на прах,

залепнал за мътната черга. Облягаш

детска бузка ò нечие смачкано тяло,

може би твоето, може би тяхното,

няма значение, топло е, хукваш.��

Настъпваш черупка

от орех, докато бягаш към хълма,

и си раздираш стъпалото. Тук

чашата някак си се е обърнала

и дъното сочи нагоре.��

Нагоре!

Категорично те стиска ръката на гроздето,��

ухае на остра среднощна дискусия,

изумително щедра, само да ти беше до учене

както преди.��

Но не ти е.��

Какво се е случило?

И защо в послевкуса на билото,

този напръстник кръв

ти горчи.

Как очакваш да заспиш,
щом в този безчовечен час
преди да се разсъмне,
дочуваш сградата, стените ѝ,
как нещо чука, стърже и мърмори.

Тези изстрели, от филм ли идват,
който не гледа никой,
или умира някой в коридора?
Гукане от там, където няма гълъби,
стар хладилник стене или са
отдавна разделили се любовници?

Непрестанно съска газ във клапите,
сами се местят тежки мебели,
нещо капе, цъка парата,
шурти водата във тръби.
Кой пие, кой се къпе,
кой се облекчава?

Утихне ли обаче всичко ��
сградата затаява дъх от страх ��
долавяш тихото бръмчене,
почти отвъд слуха,
призрачно тънко, като меден пръстен
на безспирния брояч,
въртящ се в тъмното.

Един пласт, докато го мислиш необвързващо, разсейвайки се от нещо друго.
Един пласт, докато го изговаряш пред детето си, просто защото ти се говори.
И един оловен пласт, докато слушаш как то го изговаря пред света, дума по дума, случайност след случайност, спираща дъха.

Докато колата разцепва мъглата,
прокарвам разсеяно длан по гърба на носталгията,
неуместно изпъната по протяжността на шосето.
Несвързано с жеста, вали мръсен сив цвят.
В празните редове се настаняват цели фабрики,
изоставени села с наръфани покриви.
Вият призраци около своите кръстове,
виси небе между рижави костни израстъци,
ферментирали в тишината до клони.
Каква отврат, прошепва възбудата и се покачва:
ето къде са се заселили липсващите ми спомени,
ето всички места, на които не бих оцеляла,
докато колата разцепва мъглата,
зад която е още мъгла.

Беше лесно да заменим самотата, с която ни обграждаха другите
с истинска самота, акомпанирана само от баса на празното жилище.
Почти повярвахме, че това е крайната цел: да се скрием
в необезпокоявани биологични функции, в облагородените си квадратури.

Беше лесно да обявим избрания прозорец за произведение на изкуството ��
изгубеното време, ограниченията върху гледната точка са били буквално същите.
В един момент можеш да наречеш всяко хаотично натрупване „къща��
и да обвиниш шума от приближаващо срутване в липса на вкус.

Беше лесно, докато не натежа корпуса, в който се напластяваха вариантите.
Няма как да разчистим �� теорията на струните
не се събира върху една единствена, дори да е най-трудната
за достигане. И колкото и да са умели пръстите ни, раните

от безсмислено строителство едва ли ще ни позволят да свирим
достатъчно дълго, за да прозвучи избора��ни като споделеност.
Беше лесно, докато не заменихме всичко за удоволствието да сме се намерили
и за тази невъзможна нота, която вероятно само в съвършена празнота вибрира.

��

понеже тази нежност докато глагол от „мъх�� не съществува

(противоположен е на „маха�� се��) и понеже няма как

хаштаг на преживяното тъгата като пяна

планината настървение комбинаторика до съвършенство

тази нежност хаштаг и невинни после влакове

и понеже все по-навътре е сърцето маха маха

Сняг �� единственото оправдание за зимата. Единственият розов нотен лист за песента на колебаещи се птици. Наградата за залитащото носене на есенни съмнения. Искрящата корона, която се разпада до смях при всяко подухване на вятъра. Доказателството, че естетиката е по-важна, отколкото духа би искал да повярва.

Как и колко дълго го желаеш.

Как небето нищичко не обещава.

И точно върху тъмното тогава

се срутва толкова категорично,

колкото е бяло началото.

Нощта донесе ненаситен вятър. Северът
изтръгна няколко дървета и стрелката
на компаса, всъщност непотребна
за полюса на неподвижното очакване.

Безмълвни са и другите устройства ��
заредени, зъзнещи, с очи премигващи,
червени, устремени в себе си. И кой
ще се издигне пръв да каже „стига��?

Отвън са колелото, пощенска кутия,
мърлява паяжина върху гледката и
празни кофи, угоен с мъгла асфалт и ти,
захапал долна устна, одеяло метнато

на раменете. Странно, рамката на тялото,
обитавало стена, разпада се
по-бързо от причините да вярваш.
Остава само този шум в главата:
крила, отместващи бетонен град

и радост, буреносна радост.

Гората пищи, затворена в себе си.

Върху писъка трупат се

шума и шепот, и невидими шпори,

от които расте тишина.

Съвкупляват се замръзнали птици и червеи

върху всички оттенъци на кафявото.