ŷ������

Пластични бастуни за мъглата, прародителката ни, в четири сутринта.

На сутринта: бастУм, почти е достатъчно за усмивка.

Това е южноамериканска мъгла, топли изпарения от гигантското тяло на времето, заспало изопнато върху родопска скала.

Треперперикон тук.

Отровата, излята собственоръчно и със смях върху чистотата, без позволение мърси и святото.

Тялото иска и това.

Наистина ми писна от фригидната  литература и фригидните ѝ дълбокомислещи вещери, а най–веч�� ми писна от моя страх от тях.

Любимото ми цвете е вършения, не помня как изглежда, защото не изглежда.

Преброиха ястията,

всичко беше наред ��

непрочетени.

Върху отчаяното колело, но и върху седалката на началото.

Лицето върху точната страница, отпечатано когато е трябвало да бъде прочетено.

Според квантовата физика не съм закъсняла.

Изкъпана с космос и сапун.

„Разкъса�� ме с облекчение.

Без право на почивка.

Който готви бог, но първо го накисва.

В паметта влиза само това, което е свършило, останалото се събира в желание.

Бегъл следобед в зеницата на юни.

Дивечово месо, да мята, и смътните дантели нося там.

Макар да се срещнахме тук, уговорката за Марс остава, нали?

Синя кръв тече от прозореца.

Епопея на незабравящите.

Мантия, в която си недосегаем �� свободата да мислиш в пълни изречения.

И теорията за относителността се обяснява с помощта на влак.

В невъзможността расте лудостта, расте докато я разпука, иначе расте.

Чист хищник.

Благодаря за недоволството.

Сега се крия в сянката на едър студ ��

мътнооранжево петно от стъпката

на паметта. Разхождах се

на абстрактно кратки разстояния,

за да не се изплъзна

като неудобна ми обувка.

Сега съм боса. Това над мен е

сянката на едър студ, която

ме прескача, изненадана.

Не разхлабва хватката на пръстите, дори
прелива в неконтролируемото хапане
на устните. Във раничките
се настанява неспокоен цвят на късно лято.
Не разхлабва обръчите на ребрата ми,
не ми отнема от опората,
сменя само буквите в началото,
о става у, п се превръща в м,
но не ме оставя да се шлея с мъртвите,
преди да съм ги надживяла.
Не ме оставя да заспя в доволството,
събужда ме със драскане
по всеки милиметър епидермис,
изтънява го приятно,
и не спира да е повече, отколкото
съм способна да поема с пълен дъх.

Проблемите на другите газят с гумените си ботуши из калната ми зимна градина и изравят семената и кълновете, подобни на тях, милват ги сякаш са им деца. Те няма да се захванат тук, затова родителите им си ги прибират, въпреки цялото ми разбиране.

Какво отличава плевел от цвете?

Не е естетиката.

Не си ми мило. Записването на мислите унищожава възможните им разклонения, които ти не можеш да удържиш, но мозъкът може, и то все по-добре.

Забий си клишираните заключения в кода.

Ръката ми е бавна, да, все по-бавна. Ръката ми иска единствено да докосва жива плът, унищожавайки нуждата от други движения. Да пише живот върху живота.

Кучета джавкат. Телевизор бумти. Нощта затрупва всички възможни пътища и разклоненията им.

И все пак. Помагаш ми с отвращението, което предизвикваш. С нищожния жест на загубата на време, рамкиращ останалото.

Колко бързам. Забърсвам по минута съзнание от полуден. Когато спра, пропуснатото ме връхлетява. Сънища, начала, разклонения. Всичко влиза, влиза и не иска да излезе. Държа, удържам.

Мостът между там и тук ме боли. Толкова силно, че всякакви други болежки се разбягват при вида ми.

Аз наистина притежавам вид. Останалото е отворено. 

Всичко е отворено. Запиша ли мисъл, тя се превръща в лъжа. Единственото изключение е, когато формата и медията са правилни едновременно.

Ти не си, мило. Не си и мило, защото обичаш да открояваш неприспособимостта ми. Това те възбужда, подува редовете ти, изтрива нужните ми тъга и празнина.

Познах тъга, празнина и милост. На най-неочакваното място, което няма да ти покажа. Само една подсказка: паметта съществува, свещена да е. Паметта е тетрадка, ранен хищник, и все пак: много по-силен от теб.

Усмихва се луната

и блясъка на слънцето

в човката на свраката.

Усмихва се ръката ми

и дясната ми зеница,

и левия ми мрак.