What do you think?
Rate this book
Dad
John Tremont, a middle-aged man with a family, is summoned to his mother's bedside after she has suffered a heart attack. When he arrives, he finds her shaken but surviving; it is his father, left alone, who is unable to cope, who begins to fail, to slip away from life. Joined by his nineteen-year-old son, John suddenly becomes enmeshed in the frightening, consuming, endless minutiae of caring for a beloved, dying parent. He also finds himself inescapably confronting his own middle age, jammed between his son's feckless impatience to get on with his life and his father's heartbreaking willingness to let go. A story of the love that binds generations, Dad celebrates the universe of possibilities within every individual life.
464 pages, Paperback
First published May 12, 1981
63 people are currently reading
1,324 people want to read
About the author
William Wharton
33books252followersWilliam Wharton (7 November 1925 - 29 October 2008), the pen name of the author Albert William Du Aime (pronounced as doo-EM), was an American-born author best known for his first novel Birdy, which was also successful as a film.
Wharton was born in Philadelphia, Pennsylvania. He graduated from Upper Darby High School in 1943, and was inducted into the school's Wall of Fame in 1997. He volunteered to serve in the United States Army during World War II, and was assigned to serve in a unit to be trained as engineers. He ended up being assigned to serve in the infantry and was severely wounded in the Battle of the Bulge. After his discharge, he attended the University of California, Los Angeles and received a undergraduate degree in art and a doctorate in psychology, later teaching art in the Los Angeles Unified School District.
His first novel Birdy was published in 1978 when he was more than 50 years old. Birdy was a critical and popular success, and Alan Parker directed a film version starring Nicolas Cage and Matthew Modine. After the publication of Birdy and through the early 1990s, Du Aime published eight novels, including Dad and A Midnight Clear, both of which were also filmed, the former starring Jack Lemmon.
Many of the protagonists of Wharton's novels, despite having different names and backgrounds, have similar experiences, attitudes, and traits that lead one to presume that they are partly autobiographical[citation needed]. There is precious little certifiable biography available about Wharton / Du Aime. He served in France and Germany in World War II in the 87th Infantry Division, was a painter, spent part of his adult life living on a houseboat as an artist in France, raised several children (not all of whom appreciated his philosophy of child-rearing), is a reasonably skilled carpenter and handyman, and has suffered from profound gastrointestinal problems.
In 1988, Wharton's daughter, Kate; his son-in-law, Bert; and their two children, two-year-old Dayiel and eight-month-old Mia, were killed in a horrific 23-car motor vehicle accident near Albany, Oregon, that was caused by the smoke generated by grass-burning on nearby farmland. In 1995, Wharton wrote a (mostly) non-fiction book, Ever After: A Father's True Story, in which he recounts the incidents leading up to the accident, his family's subsequent grief, and the three years he devoted to pursuing redress in the Oregon court system for the field-burning that caused the accident. Houseboat on Seine, a memoir, was published in 1996, about Wharton's purchase and renovation of a houseboat.
It is worth to be noted that he gained an enormous and very hard to be explained popularity in Poland, which was followed by many editions as well as meetings and, eventually, some works prepared and edited only in Polish.
Wharton died on October 29, 2008 of an infection he contracted while being hospitalized for blood-pressure problems.
Wharton was born in Philadelphia, Pennsylvania. He graduated from Upper Darby High School in 1943, and was inducted into the school's Wall of Fame in 1997. He volunteered to serve in the United States Army during World War II, and was assigned to serve in a unit to be trained as engineers. He ended up being assigned to serve in the infantry and was severely wounded in the Battle of the Bulge. After his discharge, he attended the University of California, Los Angeles and received a undergraduate degree in art and a doctorate in psychology, later teaching art in the Los Angeles Unified School District.
His first novel Birdy was published in 1978 when he was more than 50 years old. Birdy was a critical and popular success, and Alan Parker directed a film version starring Nicolas Cage and Matthew Modine. After the publication of Birdy and through the early 1990s, Du Aime published eight novels, including Dad and A Midnight Clear, both of which were also filmed, the former starring Jack Lemmon.
Many of the protagonists of Wharton's novels, despite having different names and backgrounds, have similar experiences, attitudes, and traits that lead one to presume that they are partly autobiographical[citation needed]. There is precious little certifiable biography available about Wharton / Du Aime. He served in France and Germany in World War II in the 87th Infantry Division, was a painter, spent part of his adult life living on a houseboat as an artist in France, raised several children (not all of whom appreciated his philosophy of child-rearing), is a reasonably skilled carpenter and handyman, and has suffered from profound gastrointestinal problems.
In 1988, Wharton's daughter, Kate; his son-in-law, Bert; and their two children, two-year-old Dayiel and eight-month-old Mia, were killed in a horrific 23-car motor vehicle accident near Albany, Oregon, that was caused by the smoke generated by grass-burning on nearby farmland. In 1995, Wharton wrote a (mostly) non-fiction book, Ever After: A Father's True Story, in which he recounts the incidents leading up to the accident, his family's subsequent grief, and the three years he devoted to pursuing redress in the Oregon court system for the field-burning that caused the accident. Houseboat on Seine, a memoir, was published in 1996, about Wharton's purchase and renovation of a houseboat.
It is worth to be noted that he gained an enormous and very hard to be explained popularity in Poland, which was followed by many editions as well as meetings and, eventually, some works prepared and edited only in Polish.
Wharton died on October 29, 2008 of an infection he contracted while being hospitalized for blood-pressure problems.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 115 reviews
March 2, 2024
به نام پدر ، به نام زندگی ، کتابی ایست از ویلیام وارتن ، نویسنده آمریکایی . کتاب او را می توان شرح پر سوز و گدازی از رابطه میان پدران و پسران دانست.
جست و جویی ساده در اینترنت نشان می دهد که رابطه نویسنده با پدر رو به فوتش ، انگیزه و الهام بخش وارتن در نگارش کتاب بوده . افزون بر شرح تفاوت دیدگاه ها میان نسل های مختلف ، کتاب او را چگونگی رفتار و تعامل با بیماری سالمند با ناخوشی سخت هم باید دانست .
سبک نگارش کتاب را باید رئالیسم دانست ، رنالیسمی دردناک و رنج آور . نویسنده با بی رحمی نشانه های بیماری و اثرات آن بر پدر خود را بیان می کند . یکی از درخشان ترین و سوزناک ترین توصیفات او را باید شرح بوی سالخوردگی دانست :
در کنار بیماری پدر ، وارتن به مشکلات متعدد سیستم بهداشت و درمان آمریکا هم با جزییات پرداخته ، این گونه به نظر می رسد که نویسنده ، تنها به جنگ سیستمی رفته که از نگاه او ناکارآمد است . وقت او به دلیل بی اعتمادی که به سیستم دارد بیشتر به درگیری با پزشکان و مدیران بیمارستان و پرستاران می گذرد . مشکلاتی که نویسنده به آن ها اشاره کرده گرچه ممکن است خواننده اروپایی را تا اندازه ای متحیر و حیران کند ، اما خواندن آن برای کتاب خوان ایرانی تنها تراژدی غمناکی ایست که چه بسا خود سخت تر از آن را دیده و شاید تجربه هم کرده باشد .
اما هنگامی که معجزه ای رخ داده و پدر به خانه باز می گردد ، روند داستان کمی افت پیدا می کند . نویسنده کوشیده تا نگاه متفاوت پدر را پس از بیماری به خانواده ، عشق و زندگی نشان دهد . این تفاوت نگاه به اندازه ای ایست که می توان پدر را انسان جدیدی با تمایلاتی جدید دانست .
اگر پدر را قهرمان داستان وارتن بدانیم ، مادرکاملا در نقطه مقابل او قرار می گیرد ، مادر زنی ایست به شدت کنترل گر و سلطه جو که در درازای زندگی مشترک ، هر گونه خلاقیت و یا حتی حس وجود پدر شوربخت را از او گرفته و او را تبدیل به موجودی فلک زده و بسیار مورد نیاز و حمایت کرده ، مادر داستان را ، در کنار بیماری پدر ، باید به عنوان بخش مهمی از مشکل دانست و نه راه حل . او دانسته یا ندانسته ( احتمالا دانسته ) با رفتارهای سخت خود خواهانه خود ، بیشتر مشکلات پدر و البته خوانواده را دامن می زند . از چنین مادری نباید انتظار رفتاری حساب شده چه با فردی بیمار و نیازمند حمایت و چه با افراد دیگر داشت . جالب آنکه وارتن داستان خود را با بیماری ناگهانی مادر شروع کرده .
وارتن از سبک خلاقانه ای برای نگارش کتاب خود استفاده کرده ، کتاب بیشتر از دیدگاه جان تریمانت ، هنرمند میانسال روایت شده که با بازگشت به خانه ، حالا مجبور به نگه داری و سرپرستی از دو بیمار شده است ، بخش دیگری از کتاب هم ار دیدگاه بیلی ، پسر جان روایت شده که بیشتر اختلاف دیدگاه نسل سوم با نسل اول و دوم را نشان می دهد . وارتن خاطرات بیلی را دل سفر جاده ای در آمریکا قرار داده که در آن پدر و پسر می کوشند تا یک دیگر را شناخته و به گونه ای شکاف میان نسل ها را کاهش دهند .
از کتاب وارتن ، فیلم اقتباسی به نام پدر به کارگردانی دیوید گلبرک هم ساخته شده که جک لمون مشهور نقش پدر یا جک تریمانت را بازی کرده است .تا شاید این گونه و با دیدن پیرمردی شیرین مانند جک لمون و طنازی بی نقص او بتوان غم داستان را تحمل کرد ..
جست و جویی ساده در اینترنت نشان می دهد که رابطه نویسنده با پدر رو به فوتش ، انگیزه و الهام بخش وارتن در نگارش کتاب بوده . افزون بر شرح تفاوت دیدگاه ها میان نسل های مختلف ، کتاب او را چگونگی رفتار و تعامل با بیماری سالمند با ناخوشی سخت هم باید دانست .
سبک نگارش کتاب را باید رئالیسم دانست ، رنالیسمی دردناک و رنج آور . نویسنده با بی رحمی نشانه های بیماری و اثرات آن بر پدر خود را بیان می کند . یکی از درخشان ترین و سوزناک ترین توصیفات او را باید شرح بوی سالخوردگی دانست :
این بوی سالخوردگی است ؛ عرق کهنه ، یبوست و ادرار خشک شده .نویسنده سپس با جزییات روند طولانی و دردناک شستن پدر خود را شرح می دهد، این بخش داستان را از آن رو که کتاب خانم دوبووار ، مرگی بسیار آرام را به خاطر خواننده می آورد ، می توان نسخه مردانه این کتاب دانست ،شرح و توصیفات وارتن همانند تفسیر خانم دوبووار ذهن و روان خواننده را خراش داده و او را از روزهای سالمندی یا چگونگی مواجه شدن با سالمندان هراسان می کند .
در کنار بیماری پدر ، وارتن به مشکلات متعدد سیستم بهداشت و درمان آمریکا هم با جزییات پرداخته ، این گونه به نظر می رسد که نویسنده ، تنها به جنگ سیستمی رفته که از نگاه او ناکارآمد است . وقت او به دلیل بی اعتمادی که به سیستم دارد بیشتر به درگیری با پزشکان و مدیران بیمارستان و پرستاران می گذرد . مشکلاتی که نویسنده به آن ها اشاره کرده گرچه ممکن است خواننده اروپایی را تا اندازه ای متحیر و حیران کند ، اما خواندن آن برای کتاب خوان ایرانی تنها تراژدی غمناکی ایست که چه بسا خود سخت تر از آن را دیده و شاید تجربه هم کرده باشد .
اما هنگامی که معجزه ای رخ داده و پدر به خانه باز می گردد ، روند داستان کمی افت پیدا می کند . نویسنده کوشیده تا نگاه متفاوت پدر را پس از بیماری به خانواده ، عشق و زندگی نشان دهد . این تفاوت نگاه به اندازه ای ایست که می توان پدر را انسان جدیدی با تمایلاتی جدید دانست .
اگر پدر را قهرمان داستان وارتن بدانیم ، مادرکاملا در نقطه مقابل او قرار می گیرد ، مادر زنی ایست به شدت کنترل گر و سلطه جو که در درازای زندگی مشترک ، هر گونه خلاقیت و یا حتی حس وجود پدر شوربخت را از او گرفته و او را تبدیل به موجودی فلک زده و بسیار مورد نیاز و حمایت کرده ، مادر داستان را ، در کنار بیماری پدر ، باید به عنوان بخش مهمی از مشکل دانست و نه راه حل . او دانسته یا ندانسته ( احتمالا دانسته ) با رفتارهای سخت خود خواهانه خود ، بیشتر مشکلات پدر و البته خوانواده را دامن می زند . از چنین مادری نباید انتظار رفتاری حساب شده چه با فردی بیمار و نیازمند حمایت و چه با افراد دیگر داشت . جالب آنکه وارتن داستان خود را با بیماری ناگهانی مادر شروع کرده .
وارتن از سبک خلاقانه ای برای نگارش کتاب خود استفاده کرده ، کتاب بیشتر از دیدگاه جان تریمانت ، هنرمند میانسال روایت شده که با بازگشت به خانه ، حالا مجبور به نگه داری و سرپرستی از دو بیمار شده است ، بخش دیگری از کتاب هم ار دیدگاه بیلی ، پسر جان روایت شده که بیشتر اختلاف دیدگاه نسل سوم با نسل اول و دوم را نشان می دهد . وارتن خاطرات بیلی را دل سفر جاده ای در آمریکا قرار داده که در آن پدر و پسر می کوشند تا یک دیگر را شناخته و به گونه ای شکاف میان نسل ها را کاهش دهند .
از کتاب وارتن ، فیلم اقتباسی به نام پدر به کارگردانی دیوید گلبرک هم ساخته شده که جک لمون مشهور نقش پدر یا جک تریمانت را بازی کرده است .تا شاید این گونه و با دیدن پیرمردی شیرین مانند جک لمون و طنازی بی نقص او بتوان غم داستان را تحمل کرد ..
June 9, 2017
Татко, не си отивай�:
Привидно книгата има крайно проста структура � един син се завръща в бащината си къща, за да се грижи за родителите си, които са в заника на дните си. Но това връщане го запраща не просто в един безкраен низ от грижи и проблеми, от тревоги и малки трагедии, но и го въвлича в пълно преосмисляне на младостта му, на отношенията му с близките, на това, на което са ги научили и какъв е станал в наподобяването или отрицанието на семейството, в което е растял. И точно това осмисляне го води обратно към неговия собствен син, с когото са се отдалечили прекомерно много � и постепенното сближаване на двамата чертае втората основна линия в книгата. Линия, която пресича Америка и в териториален, и в социален смисъл. За да стигнат дъното и да се оттласнат от него.
CIELA Books
Привидно книгата има крайно проста структура � един син се завръща в бащината си къща, за да се грижи за родителите си, които са в заника на дните си. Но това връщане го запраща не просто в един безкраен низ от грижи и проблеми, от тревоги и малки трагедии, но и го въвлича в пълно преосмисляне на младостта му, на отношенията му с близките, на това, на което са ги научили и какъв е станал в наподобяването или отрицанието на семейството, в което е растял. И точно това осмисляне го води обратно към неговия собствен син, с когото са се отдалечили прекомерно много � и постепенното сближаване на двамата чертае втората основна линия в книгата. Линия, която пресича Америка и в териториален, и в социален смисъл. За да стигнат дъното и да се оттласнат от него.
CIELA Books
December 14, 2017
Позволявам си да дам 5 звезди на "Татко", без все още да съм я завършила. Чутовна книга, написана с простичкото изящество на гениалния ум. Няма претенция, няма фанфари и конфети, танцува със смъртта, но още повече - с живота.
Страхувах се да я започна, защото знаех, че неизбежно ще мисля за дядо и за тежкия финал на дните му. Мислех и за татко също, защото той бе неотлъчно до него в последните 2 години на агония и нечовешки изпитания на характера.
Джони нито веднъж не се отказа. Джони е голям. Синовният му дълг не е никакъв дълг, той е обич. Джони прави всичко от обич, а имаше толкова възможности да се предаде.
Надявам се никога да не забравям тази книга. Как Джак "бере цветята" от тапетите, как Джак прави хипи ревю в хола, как Джак се храни, как Джак вдъхва теменужките. Христо Блажев , можеш да си горд от това, че върна "Татко" в книжарниците. Благодаря. Аз продължавам с четенето.
Страхувах се да я започна, защото знаех, че неизбежно ще мисля за дядо и за тежкия финал на дните му. Мислех и за татко също, защото той бе неотлъчно до него в последните 2 години на агония и нечовешки изпитания на характера.
Джони нито веднъж не се отказа. Джони е голям. Синовният му дълг не е никакъв дълг, той е обич. Джони прави всичко от обич, а имаше толкова възможности да се предаде.
Надявам се никога да не забравям тази книга. Как Джак "бере цветята" от тапетите, как Джак прави хипи ревю в хола, как Джак се храни, как Джак вдъхва теменужките. Христо Блажев , можеш да си горд от това, че върна "Татко" в книжарниците. Благодаря. Аз продължавам с четенето.
December 4, 2024
„…дребните неща понякога имат съдбоносно значение.�
Тежка книга. Много лична, откровена, човешка. История за остаряването, за отношенията в семейството, за отговорността към родителите и тази ти самият да бъдеш такъв, за очакването на неизбежната раздяла и безвъзвратна загуба. Независимо от възрастта си, човек сякаш никога не е подготвен да види своите майка и баща толкова уязвими, безпомощни, нуждаещи се в болестта си. Знаеш, че вече не си дете, а повече от всякога имаш нужда от сигурността и подкрепата на най-важните хора в живота си. Още по-непоносимо е усещането за безсилие поради това, че не можеш да помогнеш, че нямаш контрол над случващото се.
Преживявах всичко, заедно с главния герой Джон Тремънт: художник, живеещ във Франция - син, баща, брат и бъдещ дядо. Ситуации на страх и напрежение, на шок и изтощение, на малки бягства, в които се опитва да съхрани себе си чрез рисуването, на трепетно очакване и плаха надежда, с деликатно чувство за хумор и усмивки през сълзи...
Дълбоки емоции предизвиква този роман на Уилям Уортън � чудесен разказвач и един от най-любимите ми автори. Толкова живи образи „рисува�, вълнува и успява да изпрати читателя в полюсни състояния. Трогваща история с изненадващи обрати, майсторски изграден сюжет, носещ достоверност и острота с описанията на събитията, през които може би всеки преминава под някаква форма в даден етап от житейския си път. Книга, която "хваща" за гърлото и те оставя смазан на моменти, но въпреки това не можеш да я оставиш и със смирена въздишка продължаваш да прелистваш страниците. Последната глава прелива от тъга, но носи и особена тиха мъдрост, която приканва към размисъл и осъзнатост, към откриване на отговори, към дълго чакано спокойствие...
Цитати:
„Чове� не може да направи невъзможното. Няма смисъл да се измъчваш така; не можеш да се ядеш непрекъснато за това или онова и да оставиш хубавите неща в живота да те отминат.�
"Сигурно това е то, остаряването: човек се затваря все повече в себе си."
“Засмя� се! Господи, чудесно е да се смееш!�
„Сигурно е ужасно да обичаш някого и да не можеш да покажеш любовта си.�.
Тежка книга. Много лична, откровена, човешка. История за остаряването, за отношенията в семейството, за отговорността към родителите и тази ти самият да бъдеш такъв, за очакването на неизбежната раздяла и безвъзвратна загуба. Независимо от възрастта си, човек сякаш никога не е подготвен да види своите майка и баща толкова уязвими, безпомощни, нуждаещи се в болестта си. Знаеш, че вече не си дете, а повече от всякога имаш нужда от сигурността и подкрепата на най-важните хора в живота си. Още по-непоносимо е усещането за безсилие поради това, че не можеш да помогнеш, че нямаш контрол над случващото се.
Преживявах всичко, заедно с главния герой Джон Тремънт: художник, живеещ във Франция - син, баща, брат и бъдещ дядо. Ситуации на страх и напрежение, на шок и изтощение, на малки бягства, в които се опитва да съхрани себе си чрез рисуването, на трепетно очакване и плаха надежда, с деликатно чувство за хумор и усмивки през сълзи...
Дълбоки емоции предизвиква този роман на Уилям Уортън � чудесен разказвач и един от най-любимите ми автори. Толкова живи образи „рисува�, вълнува и успява да изпрати читателя в полюсни състояния. Трогваща история с изненадващи обрати, майсторски изграден сюжет, носещ достоверност и острота с описанията на събитията, през които може би всеки преминава под някаква форма в даден етап от житейския си път. Книга, която "хваща" за гърлото и те оставя смазан на моменти, но въпреки това не можеш да я оставиш и със смирена въздишка продължаваш да прелистваш страниците. Последната глава прелива от тъга, но носи и особена тиха мъдрост, която приканва към размисъл и осъзнатост, към откриване на отговори, към дълго чакано спокойствие...
Цитати:
„Чове� не може да направи невъзможното. Няма смисъл да се измъчваш така; не можеш да се ядеш непрекъснато за това или онова и да оставиш хубавите неща в живота да те отминат.�
"Сигурно това е то, остаряването: човек се затваря все повече в себе си."
“Засмя� се! Господи, чудесно е да се смееш!�
„Сигурно е ужасно да обичаш някого и да не можеш да покажеш любовта си.�.
July 15, 2014
Дълго отлагах книгата, защото:
- не мога да чета за болести;
- по време на безкрайните боледувания на моя татко бях дистанцирана, без да се ангажирам много с реална или морална подкрепа за майка ми и за самия него (но после компенсирах малко с майката на мъжа ми);
- винаги имам голям избор от мои и библиотечни книги.
Сега имах само 3 книги. Освен това дори желязната ми майка се сдоби с лек здравен проблем. Така че � смело с „Татко�.
В романа познах баба си около 70 %, майка си около 50 %, себе си около 25 %. Оптимистична прогноза. И само жени изброявам. Нали книгата се казва „Татко�?! Жените надделяват... Четох книгата два дена на пейки до бабички, които си говореха малко като в книгата� Съжалих, че самите мъже може би допускат да се стигне до такива положения:
„Дълбок� съм убеден, че тя е потискала и обезличила татко. Вероятно страхът да не се случи същото и с мен ме държи настрана от нея.
Татко бе засенчен от ярката й, ослепяваща светлина и аз загубих чувствата си и към него. За мен той като че ли е бил мъртъв повече от трийсет години. Просто стана невидим.�
Началото поне започна с примамващи ме изречения.
„Едн� от чудесата на пътуването е, че откриваш колко много са милите и добри хора по света.� ; „Иск� ми се да спрем някъде и да купим касета с истинска музика: "Стоунс", Дилън или "Дорс", нещо свястно.�
След това � познатите подробности от бита на всеки главен герой на Уортън, с всички детайли по почистването на кухня, баня и т.н�
Започнаха да се появяват изречения тип „Внимани�!� Какви мърморани сме майките... И съпругите� „� все пак дори сега, щом се приближа до прозорец, очаквам мамините забележки. Тези дребни неща натрупват излишен товар в душите ни.�
Ето още малко въвеждане в семейството:
„Тогав� се опитахме да си спомним кога майка ни е прегръщала или целувала някога като деца. Нито един от нас не си спомни подобно нещо.�
„Очит� ѝ се насълзяват; лицето ѝ обаче успява да приеме добре известния поглед: „Съпротивлявай се на всяка цена.�
Трудното общуване с такива съпротивляващи се личности продължава и при недобро физическо състояние. Когато след инфаркт майката започна да търка ваната (вече почистена от сина ѝ), по-скоро ме вбесяваше, че тя е вечният недоволник, че според нея никой не се справя добре. Но няма как да накараш човек с буйно сърце да лежи/мълчи.
Предложението на сестрата на Джон е добро. Но осъществимо ли е при тези обстоятелства?
„Ви� какво, Джон, трябва да я оставим да си живее собствения живот. Тя има право на това.�
Добре че последваха страници, с които се поразтуших малко от болестите и „екшъна�.
На този фон от глътчици въздух грижите на Джон/Джак/Джаки продължават. Няма да описвам подробности за болестите/болниците. Нито моментите на проблясъци и миговете на волност при Джон младши и старши. Младши наистина е типичен Уортънов герой.
„Има� нужда от обич на жена, от любов. Самотен съм, не просто напрегнат, истински самотен. Има нещо в общуването с жена, във взаимното удоволствие, в споделянето на най-естествената част от живота. Събра ми се повече от месец самотен сън, без някого, с когото да споделя, сам в празното легло.�
„П� дяволите, има толкова много психолози; има твърде много от всичко. […] И така Том се връща обратно, за да стане психолог. Ще се присъедини към огромната армия психолози, които ще задоволяват капризите на всички хора с чувство на вина за това, че не си изпълняват добре задълженията. А всъщност никой от тях не може дори да се погрижи за себе си.�
С последните изречения съм много съгласна. Но на моменти книгата ми звучеше именно като учебник по семейна психология.
А доколко е добре да е пълна с натуралистични описания на ежедневието на болния, с всички подробности? По-скоро оправдавам автора, защото това е самата истина. Няма нужда от разкрасяване и полуистина� Тежко е самото обгрижване, но може би още по-неестествено е да си по-силен от родителите си. Наистина почти като отглеждане на бебе� Няма мърдане по 24 часа�
„Едв� сега разбирам какво е искала да каже Врон, когато заявяваше, че в продължение на седем години не е ходила до тоалетната без бебе в скута си…�
В голяма степен си „пусна� пердето� в частта с болниците и болестите� Затова може би тази част я изкарах по-леко. По-скоро не можах да издържа последната � този дом ми приличаше на лудница. Идваше ми да перна майката - до такава степен, че като дойде моята майка, можех да перна и нея. :)) Добре, че и двамата Джоновци успяха да си кажат своето поне веднъж, нищо, че то остана загубено някъде между страниците� Всичко се въртеше около мама.
„Винаг� ли е заемала такава отбранителна позиция? […] Тя наистина е много подозрителна: подозира мен, подозира баща ви, вас, сестра ви. Изглежда, че не се доверява на никого; напълно самотна е, една силно изплашена жена.� ; „Н� мога да кажа, че е щастлива. Нея нищо не може да я ощастливи.�
Освен че тормозеше всички от семейството, без да го осъзнава, едвам търпях и липсата на хумор/освободеност при Бес:
„Н� и аз! Няма да допусна да бъда видяна заедно с вас двамата с тези просташки бради, а той � в този налудничав костюм.� ; � А сега виждаш, че започна да танцува във всекидневната на музиката от радиото. Той не е добре с главата, Джаки!�
Жалко за усилията на бащата: „Неговот� удоволствие от този живот е свързано много силно с одобрението на майка ви.�
И ако началото ми харесваше като за 4 звезди, средната част с болестите на таткото и истериите на майката около 2 звезди, всичко се компенсира след стр. 400 със заслужените 7 звезди. Заедно с Джон спрях да соча "виновници".
А чрез следващите страници се отрезвих � да не очаквам, че и аз няма да поизкуфея малко. Дано поне животът дотогава да е удовлетворяващ, за да не се получава такова „бягство� като при таткото или „изкрейзване� като при майката.
В крайна сметка п�� отношение на родителите - каквото и да си направил, разбрал, казал, помогнал, винаги ще има за какво да се съжалява, когато вече ги няма�
- не мога да чета за болести;
- по време на безкрайните боледувания на моя татко бях дистанцирана, без да се ангажирам много с реална или морална подкрепа за майка ми и за самия него (но после компенсирах малко с майката на мъжа ми);
- винаги имам голям избор от мои и библиотечни книги.
Сега имах само 3 книги. Освен това дори желязната ми майка се сдоби с лек здравен проблем. Така че � смело с „Татко�.
В романа познах баба си около 70 %, майка си около 50 %, себе си около 25 %. Оптимистична прогноза. И само жени изброявам. Нали книгата се казва „Татко�?! Жените надделяват... Четох книгата два дена на пейки до бабички, които си говореха малко като в книгата� Съжалих, че самите мъже може би допускат да се стигне до такива положения:
„Дълбок� съм убеден, че тя е потискала и обезличила татко. Вероятно страхът да не се случи същото и с мен ме държи настрана от нея.
Татко бе засенчен от ярката й, ослепяваща светлина и аз загубих чувствата си и към него. За мен той като че ли е бил мъртъв повече от трийсет години. Просто стана невидим.�
Началото поне започна с примамващи ме изречения.
„Едн� от чудесата на пътуването е, че откриваш колко много са милите и добри хора по света.� ; „Иск� ми се да спрем някъде и да купим касета с истинска музика: "Стоунс", Дилън или "Дорс", нещо свястно.�
След това � познатите подробности от бита на всеки главен герой на Уортън, с всички детайли по почистването на кухня, баня и т.н�
Започнаха да се появяват изречения тип „Внимани�!� Какви мърморани сме майките... И съпругите� „� все пак дори сега, щом се приближа до прозорец, очаквам мамините забележки. Тези дребни неща натрупват излишен товар в душите ни.�
Ето още малко въвеждане в семейството:
„Тогав� се опитахме да си спомним кога майка ни е прегръщала или целувала някога като деца. Нито един от нас не си спомни подобно нещо.�
„Очит� ѝ се насълзяват; лицето ѝ обаче успява да приеме добре известния поглед: „Съпротивлявай се на всяка цена.�
Трудното общуване с такива съпротивляващи се личности продължава и при недобро физическо състояние. Когато след инфаркт майката започна да търка ваната (вече почистена от сина ѝ), по-скоро ме вбесяваше, че тя е вечният недоволник, че според нея никой не се справя добре. Но няма как да накараш човек с буйно сърце да лежи/мълчи.
Предложението на сестрата на Джон е добро. Но осъществимо ли е при тези обстоятелства?
„Ви� какво, Джон, трябва да я оставим да си живее собствения живот. Тя има право на това.�
Добре че последваха страници, с които се поразтуших малко от болестите и „екшъна�.
На този фон от глътчици въздух грижите на Джон/Джак/Джаки продължават. Няма да описвам подробности за болестите/болниците. Нито моментите на проблясъци и миговете на волност при Джон младши и старши. Младши наистина е типичен Уортънов герой.
„Има� нужда от обич на жена, от любов. Самотен съм, не просто напрегнат, истински самотен. Има нещо в общуването с жена, във взаимното удоволствие, в споделянето на най-естествената част от живота. Събра ми се повече от месец самотен сън, без някого, с когото да споделя, сам в празното легло.�
„П� дяволите, има толкова много психолози; има твърде много от всичко. […] И така Том се връща обратно, за да стане психолог. Ще се присъедини към огромната армия психолози, които ще задоволяват капризите на всички хора с чувство на вина за това, че не си изпълняват добре задълженията. А всъщност никой от тях не може дори да се погрижи за себе си.�
С последните изречения съм много съгласна. Но на моменти книгата ми звучеше именно като учебник по семейна психология.
А доколко е добре да е пълна с натуралистични описания на ежедневието на болния, с всички подробности? По-скоро оправдавам автора, защото това е самата истина. Няма нужда от разкрасяване и полуистина� Тежко е самото обгрижване, но може би още по-неестествено е да си по-силен от родителите си. Наистина почти като отглеждане на бебе� Няма мърдане по 24 часа�
„Едв� сега разбирам какво е искала да каже Врон, когато заявяваше, че в продължение на седем години не е ходила до тоалетната без бебе в скута си…�
В голяма степен си „пусна� пердето� в частта с болниците и болестите� Затова може би тази част я изкарах по-леко. По-скоро не можах да издържа последната � този дом ми приличаше на лудница. Идваше ми да перна майката - до такава степен, че като дойде моята майка, можех да перна и нея. :)) Добре, че и двамата Джоновци успяха да си кажат своето поне веднъж, нищо, че то остана загубено някъде между страниците� Всичко се въртеше около мама.
„Винаг� ли е заемала такава отбранителна позиция? […] Тя наистина е много подозрителна: подозира мен, подозира баща ви, вас, сестра ви. Изглежда, че не се доверява на никого; напълно самотна е, една силно изплашена жена.� ; „Н� мога да кажа, че е щастлива. Нея нищо не може да я ощастливи.�
Освен че тормозеше всички от семейството, без да го осъзнава, едвам търпях и липсата на хумор/освободеност при Бес:
„Н� и аз! Няма да допусна да бъда видяна заедно с вас двамата с тези просташки бради, а той � в този налудничав костюм.� ; � А сега виждаш, че започна да танцува във всекидневната на музиката от радиото. Той не е добре с главата, Джаки!�
Жалко за усилията на бащата: „Неговот� удоволствие от този живот е свързано много силно с одобрението на майка ви.�
И ако началото ми харесваше като за 4 звезди, средната част с болестите на таткото и истериите на майката около 2 звезди, всичко се компенсира след стр. 400 със заслужените 7 звезди. Заедно с Джон спрях да соча "виновници".
А чрез следващите страници се отрезвих � да не очаквам, че и аз няма да поизкуфея малко. Дано поне животът дотогава да е удовлетворяващ, за да не се получава такова „бягство� като при таткото или „изкрейзване� като при майката.
В крайна сметка п�� отношение на родителите - каквото и да си направил, разбрал, казал, помогнал, винаги ще има за какво да се съжалява, когато вече ги няма�
January 5, 2025
Какво да кажа за тази книга? Кой от нас не се е питал какво ще правя, когато родителите ми остареят? Ще имат ли късмета изобщо да остареят? Ще бъда ли до тях -- не, по-важното, ще мога ли да издържа да бъда до тях, ще искам ли изобщо да съм близо до тях?
Какво дължим на родителите си всъщност? Отвъд обичта, разбирането и уважението, дължим ли да сме техни психотерапевти, болногледачи, довереници...
Ние все пак не можем да сме родители на родителите си, колкото и да сме отговорни. Не можем да извървим пътя им, нито пък да направим техните крачки; не сме длъжни да прощаваме или изкупуваме техните грехове. И все пак... кръвта тегли. Човек някак си иска да прости, иска да се доближи.
"Татко" разказва за Джон Тремънт, мъж на средна възраст, който е устроил живота си в Париж, но се връща в Щатите, откъдето е родом, за да помогне на възрастните си болни родители. В рамките на едва няколко месеца той изживява какви ли не ситуации с майка си и баща си, които не са съвсем на себе си, и които могат да подлудят и съвсем здравомислещ човек. В напоителен, просто написан, но леещ се като класически американски роман я има суровостта на остаряването, отрицанието на по-младите, че някога ще стигнат "дотам", усещането за пълна безизходица, за капитулация, което те обхваща, но на което все пак не можеш да се оставиш съвсем. Но романът не е непременно мрачен. Това е история, която всеки от нас рано или късно изживява. И в нея я има и радостта да преоткриеш родителите си, с техния характер отвъд родителството. Радостта да видиш онези, които са ти дали живот, като самостоятелни хора, със своите мечти и терзания.
Някъде прочетох, че "Татко" е книга за мазохисти, че Уортън бил куку и не знам си още какво. Според мен тази книга е за милостта и нищо повече. Милостта, която всеки от нас е способен да прояви, дори към онези, които са го наранили.
Какво дължим на родителите си всъщност? Отвъд обичта, разбирането и уважението, дължим ли да сме техни психотерапевти, болногледачи, довереници...
Ние все пак не можем да сме родители на родителите си, колкото и да сме отговорни. Не можем да извървим пътя им, нито пък да направим техните крачки; не сме длъжни да прощаваме или изкупуваме техните грехове. И все пак... кръвта тегли. Човек някак си иска да прости, иска да се доближи.
"Татко" разказва за Джон Тремънт, мъж на средна възраст, който е устроил живота си в Париж, но се връща в Щатите, откъдето е родом, за да помогне на възрастните си болни родители. В рамките на едва няколко месеца той изживява какви ли не ситуации с майка си и баща си, които не са съвсем на себе си, и които могат да подлудят и съвсем здравомислещ човек. В напоителен, просто написан, но леещ се като класически американски роман я има суровостта на остаряването, отрицанието на по-младите, че някога ще стигнат "дотам", усещането за пълна безизходица, за капитулация, което те обхваща, но на което все пак не можеш да се оставиш съвсем. Но романът не е непременно мрачен. Това е история, която всеки от нас рано или късно изживява. И в нея я има и радостта да преоткриеш родителите си, с техния характер отвъд родителството. Радостта да видиш онези, които са ти дали живот, като самостоятелни хора, със своите мечти и терзания.
Някъде прочетох, че "Татко" е книга за мазохисти, че Уортън бил куку и не знам си още какво. Според мен тази книга е за милостта и нищо повече. Милостта, която всеки от нас е способен да прояви, дори към онези, които са го наранили.
August 22, 2017
Много силна, истинска, въздействаща!Прекрасна книга!
August 19, 2021
این رمان به زندگی سه نسل از خانواده تریمانت میپرداز�: پدربزرگ، پدر و نوه پسری. ترجمه کتاب روان است و در برخی جاها بیش از حد روان(!) است. اصطلاحاتی بکار رفته که چون متن اصلی در اختیارم نیست با قاطعیت نمیتوا� نظری داد. اما موضوع رمان جالب است و کمتر دیدها� نویسندها� بخواهد دراین زمینه قلم بزند: بحران میانسالی
گاهی با راوی اصلی داستان یعنی پدر خانواده همذات پنداری کردم، در سن ۵۲ سالگی است و مشکلات فردی، روحی و اجتماعی این دهه از عمر را دارد که خود من هم کم و بیش با این مشکلات دست و پنجه نرم میکن�. البته من ۵۴ سال دارم.
بهتر است کتاب را خودتان بخوانید. بیشتر توضیح دهم شاید داستان کتاب لو برود(!).
گاهی با راوی اصلی داستان یعنی پدر خانواده همذات پنداری کردم، در سن ۵۲ سالگی است و مشکلات فردی، روحی و اجتماعی این دهه از عمر را دارد که خود من هم کم و بیش با این مشکلات دست و پنجه نرم میکن�. البته من ۵۴ سال دارم.
بهتر است کتاب را خودتان بخوانید. بیشتر توضیح دهم شاید داستان کتاب لو برود(!).
August 8, 2023
Колелото се върти. Идва момент, в който детето трябва да върне грижата, подкрепата и помощта, които е получило от своите родители. Точно с това се срещаме в „Татко�.
Таткото, Джон � старши е уникален симпатяга! Срещате един 73-годишен старец с душа на дете. Толкова чист и добродушен. Отношенията баща-син са затрогващи. Създават силна връзка помежду си, макар и с години закъснение.
Романът има и тъмна страна - отровните отношения! И тук се появява образа на майката � Бет. Съзнателно или не, тя нанася необратими травми на всеки един от своето семейство. Съвсем откровено намразих тая жена, макар и измислена!
Историята е много силна и доста тежка.
Честно казано, развива се една идея по-бавно отколкото би ми се искало. Имаше доста разтягания и излишни моменти, но книгата така те помита накрая, че не се замисляш много за тях.
„Моя� татко избяга от мен�!
Таткото, Джон � старши е уникален симпатяга! Срещате един 73-годишен старец с душа на дете. Толкова чист и добродушен. Отношенията баща-син са затрогващи. Създават силна връзка помежду си, макар и с години закъснение.
Романът има и тъмна страна - отровните отношения! И тук се появява образа на майката � Бет. Съзнателно или не, тя нанася необратими травми на всеки един от своето семейство. Съвсем откровено намразих тая жена, макар и измислена!
Историята е много силна и доста тежка.
Честно казано, развива се една идея по-бавно отколкото би ми се искало. Имаше доста разтягания и излишни моменти, но книгата така те помита накрая, че не се замисляш много за тях.
„Моя� татко избяга от мен�!
June 12, 2017
This is a day-to-day view of a non-existing crossroad. Everybody's direction is the same, it just feels as if it's different depending on where you are on the road from birth to death.
You are either in the beginning, eager to start things, or at the end, trying to end things meaningfully (to you). Or in the middle - observing and finally understanding, getting to really know the familiar.
It's so full of journeys, both the same and different - from morning to evening, from funny to sad, from east to west, from young to old, from mundane to extraordinary, from America to Europe, from personal to common, from one extreme to the other, from out to in and backwards again.
Here we're mostly in between, before heading back to the chosen life, a quick stop to the beginning of our given life. When we finally get to hear and understand both young and old reasons.
So great. I'm still too young though.
You are either in the beginning, eager to start things, or at the end, trying to end things meaningfully (to you). Or in the middle - observing and finally understanding, getting to really know the familiar.
It's so full of journeys, both the same and different - from morning to evening, from funny to sad, from east to west, from young to old, from mundane to extraordinary, from America to Europe, from personal to common, from one extreme to the other, from out to in and backwards again.
Here we're mostly in between, before heading back to the chosen life, a quick stop to the beginning of our given life. When we finally get to hear and understand both young and old reasons.
So great. I'm still too young though.
Want to read
September 11, 2012William Wharton is without a doubt a great writer.
I feel the story very personal.And even became to rethink parts of my life.
The novel is about the family, relationships between children and parents.
We can't choose our families, and often we try to escape from them.But however far we run something always we'll drag us back.
The father who raised the children is now depending on their cares.As the time passed by, the roles had been switched.After all this is the circle of life.
It's not a secret that William Wharton was a family oriented man.And we can feel the love in the way he describes the characters and their stuggles.
After all we are what we are bacause we lived in our own families.And coming back to the roots allows us to get known better with ourselves.
I feel the story very personal.And even became to rethink parts of my life.
The novel is about the family, relationships between children and parents.
We can't choose our families, and often we try to escape from them.But however far we run something always we'll drag us back.
The father who raised the children is now depending on their cares.As the time passed by, the roles had been switched.After all this is the circle of life.
It's not a secret that William Wharton was a family oriented man.And we can feel the love in the way he describes the characters and their stuggles.
After all we are what we are bacause we lived in our own families.And coming back to the roots allows us to get known better with ourselves.
November 28, 2017
Моят татко избяга от мен!
August 20, 2014
Отвратителна книга.
Книга, написана да те натовари, да те смачка и да те депресира.
Нищо положително в нея. Никаква история като история, никаква мъдрост или поука.
Убедена съм, че на Уортън определено му хлопа дъската.
Животът и без това е изпълнен с тежки моменти за всеки човек, за да се причинява още
мъка и потиснатост чрез подобен литературен срив.
Тази книга е за психологически мазохисти.
Честната ми оценка за нея би била с минус отпред.
Книга, написана да те натовари, да те смачка и да те депресира.
Нищо положително в нея. Никаква история като история, никаква мъдрост или поука.
Убедена съм, че на Уортън определено му хлопа дъската.
Животът и без това е изпълнен с тежки моменти за всеки човек, за да се причинява още
мъка и потиснатост чрез подобен литературен срив.
Тази книга е за психологически мазохисти.
Честната ми оценка за нея би била с минус отпред.
October 14, 2017
Какво мисля за романа...трудно е да мисля за тази книга като за роман. Това е може би разказ за живота - за безнадежното бъдеще, което очаква всеки от нас, за осъзнаването на неизбежния край, за късното опознаване на деца и родители, за прошката. Не мога да кажа, че ме разтърси, нито че ме разплака, но по особен начин въздейства за дълго.
January 6, 2017
Не може да бъде описана с думи.
Най-много да може в сълзи... ;(
Респект!
Най-много да може в сълзи... ;(
Респект!
September 19, 2017
Най-добрата книга, която съм чел от години... Уникална, напрягаща, вълнуваща. Преследваща те и след прочита й.
August 16, 2023
Bardzo fajne, polecam serdecznie
April 9, 2020
Тягостна и замисляща книга.
April 26, 2019
Обикновено чета бързо. Все пришпорвам разказът да ме води към своя край. Такава съм � нетърпелива да разбера какво ще се случи. Но за мен книгите са като виното � с едно ти става хубаво, топло и приятно; друго не успяваш да преглъщаш, не ти е вкусно и оставяш чашата недопита, а трети... Трето пиеш бавно, на малки глътки, оставяш всяка капка да обиколи устата ти, да напои бузите ти, да остави своите хиляди нюанси вкус на небцето ти. За мен думите на Уортън бяха като бутилка отлежало вино, родено от най-слънчевите лозя. Те създадоха неповторим вкус на върха на езика ми � горчив, но тъй ароматен и неповторим. Истински.
Още на страница 30 се влюбих в тази книга. Толкова е истинска! Мислех си, че ще напиша страхотно ревю...
Сега, два дена след като затворих последната страница, задавена в сълзи и хрипове, продължавам да се чудя какво да напиша, откъде да започна. Дали по-добре да не замълча... Имам чувството, че каквото и кажа за “Татко�, ще бъде евтино, недостатъчно, омаловажаващо и крайно недостойно.
Това е книга, която всеки човек трябва да прочете поне веднъж в живота си. И е изключително важно да намери правилния момент.
Болестта:
“Веднъ� отивам в болницата за вечерното му хранене и намирам татко все още вързан за стола. Беше издърпал по някакъв начин катетара си и беше потънал в собствените си изпражненя и урина. Беше се гърчил и въртял както обикновено и една от ръцете му беше пристисната под страничните облегалки на стола; квърообращението му е прекъснато, ръката му е посиняла. Нощницата му се е вдигнала и той е гол от кръста надолу.�
“Накрая го оставям на пода, не може да се нарани върху килима... Той пълзи по пода на ръце и колена, докосва и търка килима... За мен е повече от болезнено да го гледам как пълзи на четири крака, но не знам какво друго мога да направя. Никой никога не ме е подготвял за нещо подобно.�
Брат и сестра след като уреждат погребението на баща си:
“Та�, на булевард “Кълвър� под жаркото калифорнийско слънце, ние пеем и плачем до пълно изразходване на моя четвърт долар, пуснат в монетния автомат на паркинга.�
Променен баща пред жена си и двете си деца след тежко боледуване:
“Влиз� при нас и може би защото беше сам и толкова доволен, се смеем така, че не можем да си поемем дъх. Аз съм на пода и ритам с крака. Джоан се е проснала на канапето, а майка се люлее като бясна в стола си � от време на време главата й почти докосва колената.
Облечен е в бели фланелени панталони на фини бледосини райета. Ризата е с къси ръкави, цветовете са точно обратните: синьо на бели райета... Изглежда като шейсетгодишен Денис Белята. Никой не би могъл да му даде седемдесет и три години. Момчешката фигура и грация се бяха запазили, бяха преминали невредими пред ужаса на болестта, годините и непохватността на стеснението.�
Разговор между баща и син в период на осъзнаване:
“Поглежда� го. Той е напълно друг човек. Защо трябваше да чакам толкова дълго, за да разбера, че баща ми е човек като мен, душата му е много по-близка до моята, отколкото на всеки друг... Зад разстоянието във времето и житейския опит дълбоко в себе си двамата с него носим нещо общо.
... Толкова е налудничево, но откривам, че ми се иска да опозная още повече неговия свят. Седим там два часа, вълните прииждат час по час, докато татко ми разказва. Иска да говори. Беше го крил дълбоко в себе си; сега иска да го сподели с някого.�
Татко:
“Вс� още страдам за татко, за тъжната пътека на живота му. Благодарен съм за онзи кратък, последен светъл период, дарен и на него, и на нас � нещо, за което не бяхме мечтали. Радвам се, че се случих с него тогава; надявам се, че съм извлякъл поука от тези кратки, но ярки дни.
... Трябва да се науча да старея преди да е станало твърде късно.�
Още на страница 30 се влюбих в тази книга. Толкова е истинска! Мислех си, че ще напиша страхотно ревю...
Сега, два дена след като затворих последната страница, задавена в сълзи и хрипове, продължавам да се чудя какво да напиша, откъде да започна. Дали по-добре да не замълча... Имам чувството, че каквото и кажа за “Татко�, ще бъде евтино, недостатъчно, омаловажаващо и крайно недостойно.
Това е книга, която всеки човек трябва да прочете поне веднъж в живота си. И е изключително важно да намери правилния момент.
Болестта:
“Веднъ� отивам в болницата за вечерното му хранене и намирам татко все още вързан за стола. Беше издърпал по някакъв начин катетара си и беше потънал в собствените си изпражненя и урина. Беше се гърчил и въртял както обикновено и една от ръцете му беше пристисната под страничните облегалки на стола; квърообращението му е прекъснато, ръката му е посиняла. Нощницата му се е вдигнала и той е гол от кръста надолу.�
“Накрая го оставям на пода, не може да се нарани върху килима... Той пълзи по пода на ръце и колена, докосва и търка килима... За мен е повече от болезнено да го гледам как пълзи на четири крака, но не знам какво друго мога да направя. Никой никога не ме е подготвял за нещо подобно.�
Брат и сестра след като уреждат погребението на баща си:
“Та�, на булевард “Кълвър� под жаркото калифорнийско слънце, ние пеем и плачем до пълно изразходване на моя четвърт долар, пуснат в монетния автомат на паркинга.�
Променен баща пред жена си и двете си деца след тежко боледуване:
“Влиз� при нас и може би защото беше сам и толкова доволен, се смеем така, че не можем да си поемем дъх. Аз съм на пода и ритам с крака. Джоан се е проснала на канапето, а майка се люлее като бясна в стола си � от време на време главата й почти докосва колената.
Облечен е в бели фланелени панталони на фини бледосини райета. Ризата е с къси ръкави, цветовете са точно обратните: синьо на бели райета... Изглежда като шейсетгодишен Денис Белята. Никой не би могъл да му даде седемдесет и три години. Момчешката фигура и грация се бяха запазили, бяха преминали невредими пред ужаса на болестта, годините и непохватността на стеснението.�
Разговор между баща и син в период на осъзнаване:
“Поглежда� го. Той е напълно друг човек. Защо трябваше да чакам толкова дълго, за да разбера, че баща ми е човек като мен, душата му е много по-близка до моята, отколкото на всеки друг... Зад разстоянието във времето и житейския опит дълбоко в себе си двамата с него носим нещо общо.
... Толкова е налудничево, но откривам, че ми се иска да опозная още повече неговия свят. Седим там два часа, вълните прииждат час по час, докато татко ми разказва. Иска да говори. Беше го крил дълбоко в себе си; сега иска да го сподели с някого.�
Татко:
“Вс� още страдам за татко, за тъжната пътека на живота му. Благодарен съм за онзи кратък, последен светъл период, дарен и на него, и на нас � нещо, за което не бяхме мечтали. Радвам се, че се случих с него тогава; надявам се, че съм извлякъл поука от тези кратки, но ярки дни.
... Трябва да се науча да старея преди да е станало твърде късно.�
January 26, 2021
Забравила бях колко семпло и искрено пише Уилям Уортън, но помня че бях напълно пометена от "Пилето". Сега ми се иска да прочета за 100 и първи път и нея.
Трогната съм от книгата, на подходяща възраст съм сега повече от преди - предусещам какво ни чака всички напред. Добре, че имах добри другари да препоръчат, препоръчвам и аз на свой ред.
Трогната съм от книгата, на подходяща възраст съм сега повече от преди - предусещам какво ни чака всички напред. Добре, че имах добри другари да препоръчат, препоръчвам и аз на свой ред.
October 11, 2012
It is not exactly my "fave" book or style, however the book is very good written and does make you 'sunk' into it. The heartbreaking story of families and generations will make everyone look for similarities in his own life.
The book finishes with the thought "Still, somehow I've got to learn to grow old before I'm too old to learn." . It is quite different from the idea shared in other books of families, old people and adulthood (staying forever young, be it in spirit or actions). But as you think of this newly introduced idea, you can even feel comfortable about it by reflecting over examples in the book and realize how important it is "to learn to grow old before you're too old to learn". Jack cannot do push-ups, barely can go running and spent an entire life living in the shadow of Bette, his wife. However, after his recovery from the hospital we can see that he, like every person, does have his own dreams, goals, ideas, that he has well hidden into his own figurative world in Cape Cod. On the other side, his wife Bette, is a powerful, yet week woman as we can see at the end. She lived entire life trying to follow strict order, stay healthy, and forgot to learn how to grow old and most important - how to find joy even in being old.
June 6, 2024
همذات پنداری زیادی میش� با راوی اول شخص کتاب کرد. کسی که در سن پنجاه سالگی، نقش همزما� پدر و پسر رو داره. اینکه در هر لحظه ضمن اینکه خودت میتون� یک رییس باشی ولی هنوز هم اثرات فرمانپذیر� و چارچوبها� خانوادها� که درش رشد کردی رو روی شونهها� احساس کنی.
شخصیت اول داستان، همزما� باید مراقب دو خانواده باشه، بچهها� خودش؛ و پدر و مادرش.
بیان جزییات، احساسات و احوال درونی این مرد و شاید پرداختن بیش از اندازه به جزییات، حجم کتاب رو زیاد کرده.
جالب اینجاست که کلیات روابط درون خانوادهای� تقریباً در همه فرهنگ ه� نزدیکه.
تا یک پنجم ابتدایی کتاب، کمی سخت پیش رفتم. بعد به تدریج در ماجراهای خانواده� مردی که هم پدر و هم پسر است حل شدم. مادر، پدر و فرزندانی دیدم از جنس هزاران مادر و پدر و بچههای� که در اطراف خودمان هستند. هر تکه از ویژگیها� این خانواده در هزاران خانواده هست که به راحتی میتوانی� بگوییم:« اِ چقدر شبیه این اخلاق مامان منه، چقدر کارهاش شبیه باباست. این بیخیالی� عین پسر خودمه.»
در حالی که ممکن هست از دست یکیشا� خیلی حرص بخورید و همه تقصیرها را گردنش بیندازید، با شنیدن داستان هر کدام و تحلیل منصفانه از رفتارش به یک واقعیت میرسی�: پذیرش آن چه که در کنترل ما نیست و لذت بردن از آن چه که داربم.
شخصیت اول داستان، همزما� باید مراقب دو خانواده باشه، بچهها� خودش؛ و پدر و مادرش.
بیان جزییات، احساسات و احوال درونی این مرد و شاید پرداختن بیش از اندازه به جزییات، حجم کتاب رو زیاد کرده.
جالب اینجاست که کلیات روابط درون خانوادهای� تقریباً در همه فرهنگ ه� نزدیکه.
تا یک پنجم ابتدایی کتاب، کمی سخت پیش رفتم. بعد به تدریج در ماجراهای خانواده� مردی که هم پدر و هم پسر است حل شدم. مادر، پدر و فرزندانی دیدم از جنس هزاران مادر و پدر و بچههای� که در اطراف خودمان هستند. هر تکه از ویژگیها� این خانواده در هزاران خانواده هست که به راحتی میتوانی� بگوییم:« اِ چقدر شبیه این اخلاق مامان منه، چقدر کارهاش شبیه باباست. این بیخیالی� عین پسر خودمه.»
در حالی که ممکن هست از دست یکیشا� خیلی حرص بخورید و همه تقصیرها را گردنش بیندازید، با شنیدن داستان هر کدام و تحلیل منصفانه از رفتارش به یک واقعیت میرسی�: پذیرش آن چه که در کنترل ما نیست و لذت بردن از آن چه که داربم.
December 14, 2024
پیری چیزی که فکر کردن بهش تقریبا برای همه آدم ها اذیت کننده س
تصور اینکه خواهی نخواهی تجربه ش رو پیش رو داریم برامون دردناکه
زوال جسمی و ذهنی و از دست دادن توانایی هایی که بهش افتخار میکنی� از دست دادن آدم هایی که دوسشون داریم
برخورد و زندگی با آدم های سالمند مخصوصا اگه نزدیکانمون باشن تجربه ی عجیبیه وقتی میبینی آدمی که همیشه قوی و با اعتماد به نفس دیدیش وابسته و حساس میشه
کتاب به نام پدر به نام زندگی مستقیما منو مواجه کرد به فکر کردن در مورد پیری و تنهایی که همیشه یکی از ترس های زندگیم بوده
تجربه های دردناک و سختی که جک داشت چیزهای که که احتمالا برای هممون پیش خواهد اومد
کتاب برام جذاب و کاملا روان بود
تمام سعیمو میکنم یاد بگیرم چطوری با پیری کنار بیام و بتونم مدیریتش کنم
تصور اینکه خواهی نخواهی تجربه ش رو پیش رو داریم برامون دردناکه
زوال جسمی و ذهنی و از دست دادن توانایی هایی که بهش افتخار میکنی� از دست دادن آدم هایی که دوسشون داریم
برخورد و زندگی با آدم های سالمند مخصوصا اگه نزدیکانمون باشن تجربه ی عجیبیه وقتی میبینی آدمی که همیشه قوی و با اعتماد به نفس دیدیش وابسته و حساس میشه
کتاب به نام پدر به نام زندگی مستقیما منو مواجه کرد به فکر کردن در مورد پیری و تنهایی که همیشه یکی از ترس های زندگیم بوده
تجربه های دردناک و سختی که جک داشت چیزهای که که احتمالا برای هممون پیش خواهد اومد
کتاب برام جذاب و کاملا روان بود
تمام سعیمو میکنم یاد بگیرم چطوری با پیری کنار بیام و بتونم مدیریتش کنم
August 11, 2011
Поредната невероятна книга от автора!Изключително майсторско описание за триумфа на сърцето!
February 8, 2013
Grew my first beard after reading this novel. Beautiful.
November 12, 2012
Доста изстрадана и лична история, която се повтаря независимо от мястото и времето, в което се развива.
December 11, 2020
Surullinen, mutta lämminhenkinen kuvaus vanhenemisesta, suhteesta omiin vanhempiin ja elämänkaaresta yleisesti. Jäi paikoin jumittamaan liikaa samaan, ja hieman vanhahtavaa kieltä. Mutta pysäyttävä teos. Muistuttaa meitä kaikkia huolehtimaan omista lähimmäisistä, toivottavasti.
November 12, 2020
Przebrnęłam, nie porwała mnie totalnie.
July 5, 2022
Står i mit sommerhus. Har læst den mindst tre gange og finder nye guldkorn hver gang!
Displaying 1 - 30 of 115 reviews
Can't find what you're looking for?
Get help and learn more about the design.